Иън Ървайн - Сянка по стъклото

Гласът й секна и тя се олюля и изтърва меха. Плисна вино в бляскава дъга, осветена от пламъците, после изцвърча на нажежения камък. Мейгрейт се изкикоти и се свлече от дънера. Каран й помогна да се надигне. Виното изведнъж надви Мейгрейт, тя метна ръце около шията на спътничката си и по бузите й потекоха сълзи.

— О, Каран не можеш да си представиш как копнея да знам коя и откъде произхождам. Научих само, че след смъртта им Фейеламор ме взела, а никой друг не ме искал.

Каран настръхна. Мейгрейт изобщо не осъзнаваше какво е изтървала.

— А аз дори не съм от нейната раса . Никой освен нея не го било грижа за мен. Какъвто и срам да е била появата ми на света, тя ме отгледа, даде ми най-доброто обучение. Никога не бих могла да я обикна, защото е твърде сурова, непреклонна, отчуждена. Фейеламор е невъобразимо строга господарка. Никога от нищо не е доволна. Но как да не се старая? Никога не ще мога да й се отплатя.

Каран беше толкова потресена от пиянските откровения на водачката си, че дори не чу останалото. Значи Фейчанд бе Фейеламор, митичната предводителка на фейлемите! Споменаваха я във всички предания, но от столетия нямаше никаква вест за нея.

След малко Мейгрейт се отпусна кротко на земята, затвори очи и заспа. Каран я зави с едно одеяло и се пъхна в спалния чувал, но дълго не мигна. Беше се забъркала в делата на могъщите, на Фейеламор и Игър, за които обикновените хорица не бяха нищо повече от цифри в кръчмарски тефтер. Как да се опази? Както и да умуваше, положението й се струваше все по-черно.

Мейгрейт се събуди от ярките слънчеви лъчи. Изправи се непохватно и такава болка прониза слепоочията й, че извика.

— Какво има? — сънено се обади Каран.

— Зле ми е — изграчи спътничката й. — Ох, главата ми ще се пръсне…

— Ти направо се отряза снощи — развеселено обясни Каран.

— А ти добре ли си?

— Пийнах малко и после изгълтах доста вода.

— О-о-оох! Трябваше да си спомня нещо, обаче…

Каран се надигна и седна, но не отвори уста.

— Спомних си! Имаш кръв от аакимите.

Мейгрейт изведнъж изтрезня. Аакимите бяха неразделни свързани с реликвата, която се канеха да откраднат от Физ Горго. Не бе обяснила на Каран какъв е този предмет и сега разбра, че ще си има разправии, когато го направи. Но вече беше късно да промени нещо.

Значи задачата е била обречена на неуспех още преди да започне. Каквито и да бяха дарбите на Каран, колкото и да бе находчива и умела, не биваше да избира нея за тази работа. По-добре беше да я зареже и да продължи сама. „Ех, да можех… Но дългът ни обвързва и двете“.

— Какво има? — обадя се Каран. — Изглеждаш ми разтревожена.

— Само разтревожена ли? — изсумтя Мейгрейт. — Животът ми, делото ми, невъзможната задача, коя съм аз, защо съм тук… пълен крах!

— Искам да ти помогна, стига да е по силите ми — промълви Каран: опасяваше се Мейгрейт да не й се сопне грубо. — Можем… дори да станем приятелки, ако престанеш да ме отблъскваш непрекъснато.

— Никога не съм имала приятели — отвърна другата жена. — Фейчанд не позволяваше, за да не ми пречат да й служа.

— Но как е възможно да не ти позволява?

— Дългът не ми позволява. Дължа й всичко. Толкова огромен дълг, че никога няма да го изплатя. И тя ми повтаря това неуморно.

Ето че Каран надникна по-дълбоко в причините нейната спътничка да е толкова непреклонна. Вече не се чувстваше чак смазана от присъствието на Мейгрейт. Съжаляваше я, искрено желаеше да облекчи товара й с нещо.

— Сигурно си много самотна. Ще се радвам да съм твоя приятелка.

Мейгрейт постоя с поглед, забит в земята, после вдигна глава да я погледне. Изглеждаше малко уплашена от това предложение.

— Благодаря ти. Ти си добра и щедра, с горещо сърце. Какво повече да търся у една приятелка? Ти си всичко, което аз не съм. Но е безполезно да се стремя към онова, което не мога да имам, пък и е опасно и за мен, и за тебе.

Надигна се и тръгна към гората.

— Мейгрейт! — подвикна след нея Каран.

Водачката се обърна рязко.

— Да?

— Трябва да ти кажа нещо.

— Какво?

Каран сви устни, после каза:

— Снощи се напи… и назова господарката си с друго име.

Златистата кожа на Мейгрейт придоби цвета на гипс.

— С кое име? — прошепна тя.

— Нарече я Фейеламор! Същата ли е?

Мейгрейт се олюля, все едно ще падне. Лицето й се сгърчи, тя притисна длани към слепоочията си и след миг се овладя.

— Не изричай повече това име — нареди с глас, който би вледенил и разтопено олово. — Моята господарка е Фейчанд. Фейеламор е отдавна мъртва.