Иън Ървайн - Сянка по стъклото

На обяд се засити с половината от една много вкусна жълта риба, подправена с див лук, и се наля до подуване с противно сладък чай — не можеше да устои на нищо сладко. Прекара следобеда в мечтания, мислеше си за сказания и разказвачи. Вечерта също й хареса, беше спокойна — луната я нямаше, а рехави облаци забулваха мъглявината и премахваха заплашителния й вид. Искаше й се да запали огън, но не смееше да рискува по тъмно толкова близо до Физ Горго. Иначе не мислеше за целта на пътешествието. Прогони всякакви тревоги за предстоящото, поне през този ден.

Оставиха Уолф да чака при езерото, за да ги изведе от блатата. Щом се отдалечиха толкова, че да не ги вижда, скриха и тежките си раници, за да се прокраднат към Физ Горго. И чак сега Мейгрейт прекъсна мълчанието си.

— До днес не исках да говоря за това, но вече съм длъжна. Не е изключено да ме заловят. Ако се случи, но ти им се изплъзнеш някак, върни се при езерото. Водачът ще те съпроводи до края на блатата. После ще се отправиш към Сит и ще предадеш реликвата за Фейчанд на мястото, което ти показах.

На Каран не й се искаше да допусне такава възможност.

— Няма да ми стигнат парите — каза тя вяло.

Мейгрейт й подаде кесия, натъпкана със сребро.

— Това е за разноските. Ако похарчиш повече, ще ти върнат парите в Сит. Там ще си получиш и заплащането.

Тежестта на кесията вдъхваше увереност. Каран я прибра грижливо.

Накрая стигнаха до голям поток, от който се носеше миризма на море. Мейгрейт опита водата на вкус, изкриви устни и я изплю.

— Сол! Физ Горго е до устие при брега. Трябва да сме много бдителни — стражите на Игър може би обикалят чак дотук в блатата.

Предпазливо се примъкнаха към края на блатото и видяха обширен разчистен терен, път от другата му страна, а в далечината — крепост или укрепен град. Физ Горго. Само ден по-късно, отколкото се надяваха. От мястото, където се бяха сврели, виждаха ясно патрулите по пътя и часовите на крепостните стени.

Физ Горго беше грамаден укрепен град, който бавно се рушеше сред блатата, докато не го възстанови частично Игър, военачалник и маг, изскочил сякаш от нищото и завладял цялата южна половина на остров Мелдорин. Градът беше древен, построен преди три хилядолетия, вероятно от аакимите. В по-късни времена областта бе потънала във варварство, а Физ Горго бе изоставен. Река Нийд промени руслото си и някогашните плодородни земи се заблатиха. Наоколо се издигнаха мочурливи гори и всички забравиха за града.

После се появи Игър — преди петдесетина години или може би столетие. Укрепи стените, пресуши околността, съгради пак някои от кулите. Но дори той не преустрои цялата гигантска твърдина, а тунелите и лабиринтите под нея остави каквито са…

Нощта отмина, изниза се и денят. Навсякъде имаше стражи и те бдяха във всеки миг. Нищо не се случи, но Каран беше неспокойна, в корема й се свиваше стегнат възел. Поредното неудобство да имаш усета — преживяваше всичко по-тежко от обикновените хора. Тя знаеше , че нещо ще потръгне зле.

— Какво има? — неведнъж попита тя Мейгрейт, чието държане не издаваше никакви чувства: само стойката й изглеждаше малко по-скована.

— Нищо, млъкни!… Аха, ето го и него.

В стената се отвори порта и излезе много висок мъж на кон, придружен от шестима стражници. Тръгнаха по пътя към устието.

— Това е Игър! Казаха ми, че често ходел в Капстейн. Дотам не е близо. Няма да се върне до сутринта.

Гледаха малкия отряд, докато не се скри зад първия завой и зачакаха в мълчание да притъмнее. Навсякъде по стената грейнаха фенери. Каран трепереше. Есента беше в началото си, но толкова далеч на юг нощите ставаха мразовити.

— Връзката! — нареди Мейгрейт. — Бързо!

Каран тъй и не си изясни как създава връзката — просто можеше да го прави. С мнозина не успяваше, но знаеше, че с Мейгрейт ще се свърже. Представи си как й говори с ума си и изведнъж сякаш се появи съединяващ ги коридор. Разбира се, не четеше мислите на другата жена, а долавяше само каквото тя й позволи.

Мейгрейт беше силна и умела, но Каран се докосна и до уязвимостта й от терзанията в детството. Измъчваха я съмнения, дори увереността, че нищо сторено от нея няма да получи одобрението на господарката й. Постигаше майсторство в каквото поискаше, само болката не можеше да потисне, затова затваряше в себе си всичко човешко. Отказваше да си позволи чувства. Още по-изненадващо бе, че беше съжалила Каран преди две години, дори бе слязла от коня си и я бе избавила. Каран си напомни с непривичен за нея цинизъм, че Мейгрейт сигурно още тогава е разпознала дарбата й.