Иън Ървайн - Сянка по стъклото

Каран ядосано преметна навитото въже през рамо. Мейгрейт не искаше да се вслуша в думите й — както винаги.

Зад крепостните стени се натъкнаха на признаци за усилена работа — дървени скелета, купчина камъни и други материали образуваха хаотичен лабиринт. Навсякъде нови препятствия и бавене. И дори и тук имаше по някой страж, бдителен почти колкото онези на стените.

Най-после, много по-късно от предвиденото, Мейгрейт намери в дъното на един безлюден двор три големи кръгли отвора и каменни резервоари, където се събираше водата от улиците. Покриваха ги гниещи дъски. Мейгрейт разбута капака на първия резервоар.

— Откъде знаеш, че ни е нужен точно този? — прошепна Каран.

Водачката се загледа за миг в звездите.

— Ако се вярва на моята карта, от най-северния една тръба води към подземните цистерни на вътрешното укрепление. Така ще се вмъкнем там. Колко дълго издържаш без въздух?

Каран не отговори. Знаеше, че плува по-добре от водачката си. Стената на укреплението се извисяваше над тях и островърхите кули закриваха небето. „Не исках да попадна тук…“

— Къде е въжето?

Каран й го подаде. Мейгрейт опипа възлите, закачи куката на ръба и се спусна. Водата беше дълбоко долу. Чу се съвсем лек плисък. Каран чакаше и броеше наум.

Щом стигна до двадесет, водата пак заплиска тихо и Мейгрейт съобщи задъхано:

— Не е този. Издърпай ме.

Каран теглеше с все сила, дланите й се прежулиха, мускулите по раменете я заболяха — Мейгрейт беше доста по-едра от нея. Най-после тя се показа над резервоара и Каран опря длани в хладните камъни, за да облекчи болката.

— Намерих тръба, но тя продължава само няколко метри. Ех, че студ!

Мейгрейт трепереше.

— Защо не оставиш мен да сляза?

— Аз ще се спусна. Хайде, по-бързо!

Тя се втурна към втория резервоар, а Каран се зае да подреди дъските върху първия. Когато свърши, Мейгрейт вече стоеше до края на въжето и се потапяше във водата.

Изглеждаше, че се бави под повърхността цяла вечност. Каран не виждаше нищо, дори отразени звезди. Изведнъж Мейгрейт изскочи, плесна с длан по водата и избълва гнусно сквернословие — Каран за пръв път чуваше от устата й такива думи.

— Нагоре! Тегли ме, по дяволите, по-бързо!

Каран задърпа. Грубото въже раздра пламналите й длани, беше готова да заплаче от болка. Мейгрейт застина върху ръба за миг.

— И този не е. Пак не налучкахме! Кой глупак е чертал картата?

И тогава надалеч излая куче, другото му отвърна с ръмжене. Мейгрейт едва не падна обратно. Каран я хвана и двете се спогледаха.

— Не мога да заблудя куче …

Побягнаха към третия резервоар. Мейгрейт разхвърля дъските с яростна мощ и закрепи куката. Една дъска се строши и пльосна шумно във водата. Още кучета се присъединиха към врявата. Мейгрейт изпъшка, пусна въжето и цопна във водата. Каран се прехвърли през ръба и се вкопчи във въжето, само главата и се подаваше. Лаят се засилваше. А отдолу — нито звук. Какво ли правеше Мейгрейт?

Цяла сюрия кучета изскочи иззад ъгъла с гръмка гълчава и се устреми към първия резервоар. После кучетата внезапно спряха и бавно се разделиха на две глутници. Каран настръхна. Между глутниците се провря по-едър пес — мършав, затова пък с размерите на теле. Пристъпваше с неравни крачки като уелма със стражниците. Спря да подуши въздуха, заклати наляво-надясно дългата си муцуна — и се обърна право към Каран. „Мейгрейт, побързай!“

Кучето се напрегна, доближи с нехаен скок и се присви. Каран го зяпна в очите. Водата избълбука.

— Намерих я — изгъгна през тракащите си зъби Мейгрейт — Много е надълбоко. Преброй единадесет камъка. Тръбата криволичи и се издига. Не забравяй въжето.

Вдиша набързо три пъти и се гмурна.

Каран погледна към водата и в същия миг кучето скочи. На звездната светлина изглеждаше, че е само очи и зъби. Каран ту се хлъзгаше, ту пропадаше покрай въжето. Дланите й пламнаха, в следващия миг потъна. Над главата й се сключи черна вода, ледена и вмирисана.

Изплува на повърхността и изплющя с края на въжето. То се потопи със съскане до нея, куката я прасна по кокалчетата. Тя вдигна глава към звездите и успя да зърне летящия към нея силует на кучето. След миг то пльосна до нея. Каран не го виждаше, чуваше само неспирното гърлено ръмжене. Тромавият във водата пес се опита да я захапе и тя отплува трескаво назад. Това беше по-страшно и от кошмар.

Нещо се омота около краката й. Каран понечи да писне, но се сети, че е въжето. Кучето пак напираше към нея, смрадливият му дъх лъхна лицето й. Тя придърпа куката към себе си и я стовари в муцуната му. Песът заквича, тя вдиша колкото можа, изпусна въздуха и се гмурна. Дори под водата чуваше лай.