Иън Ървайн - Сянка по стъклото

По небето се носеше облак, ту скриваше, ту открояваше мъглявината с форма на скорпион, просветваща в бяло и черно. Зловещо и тревожно. Колко се бе раздула, откакто потеглиха преди месец… Двете я гледаха, уединени в мълчанието си, и чакаха смяната на постовете. Най-сетне някъде отвътре долетя удар на камбанка, по стената изхрущя чакъл и пак настъпи тишина.

Внезапно Каран усети някакво боцкане между плешките си. Някой ги следеше! Отметна глава назад в очакване да срещне свирепия поглед на страж, но ничия сянка не нарушаваше тъмния силует на стената. А и как някой можеше да я зърне тук, в мрака, под метнатото от Мейгрейт було на илюзията? Каран наруга въображението си и престана да мисли за това.

— Сега! — натърти другата жена.

И катеренето беше сред многото умения на Каран. Дори в тъмата тази прастара стена, с поразхлабени камъни и изронен хоросан, не я затрудняваше повече от обикновена стълба. Тя бързо запълзя нагоре. Някъде по средата върхът на ботуша й се заклещи в процеп. Задърпа, но не успя да го извади. Посегна надолу да си помогне с ръка.

И тогава чу ритмичен тропот. Вцепени се. Нали уж още не беше време да мине патрулът? Зад един ъгъл се появи светлина. Външната пътека минаваше до стената — толкова отблизо илюзиите на Мейгрейт не можеха да ги опазят. Вече виждаше стражниците, двамина едри мъжаги с ветроупорни фенери — насочваха лъчите им поред във всички посоки. Единият лъч се плъзгаше по стената от върха до основата. Другият осветяваше разчистената ивица земя чак до блатото. Колко усърдно претърсваха! Каран се помъчи да се слее със стената, да скрие някак светлата си кожа от лъчите.

Към тежките стъпки се прибави и топуркане. Кой ли пък бдеше над самите стражници? Малко по-назад имаше трета фигура — ъгловата, едва ли не слепена от пръчки, с тромава отривиста походка. На Каран й се стори, че по кожата й плъзнаха буболечки. Светлите петна шареха по стената недалеч от тях двете. Лъчите сякаш се мъчеха да ги прободат. Обзе я неудържимо желание да писне, да скочи към светлината. Чрез връзката долавяше и страховете на Мейгрейт от принудата да се опре на човек, чиито емоции все едно се разнасяха с всеки полъх на вятъра, и от невъзможността да задържи илюзията.

— Хей!

Клечестият човек подрипна във въздуха и протегна напред несъразмерно дълга ръка. Каран се стресна, кракът й се измъкна от процепа и тя едва не падна. Стражниците веднага се завъртяха и насочиха лъчите на фенера към гората. Каран мимолетно почувства нечия тревога, чу цамбуркане и крякане на жаби, после усещането, че я наблюдават, отслабна. Стражниците се втурнаха шумно през храсталаците, размахали копията си, а кльощавият човек ги напътстваше с вопли, които не се различаваха много от жабешките.

Каран се закатери припряно, доколкото смееше, за да не вдига шум и скоро надникна над ръба. Горе стената беше широка колкото път, настлан с чакъл, и имаше каменни парапети, защитаващи стражниците до кръста. Трийсетина крачки вляво от нея през отворената врата на стражева будка се виждаше жарава в мангалче. Стражниците стояха малко по-нататък, надвесени през парапета, и подвикваха на другите в гората. Вдясно нямаше никого. Тя се прехвърли над парапета. Гората чернееше в нощта, само две ярки точки се местеха навътре и наляво. Но кой ли беше онзи съгледвач, проникнал толкова лесно през изтъканата от Мейгрейт паяжина на илюзията?

Усети нетърпението на водачката си, пусна въжето и Мейгрейт бързо се изкатери. Пропълзяха и се скриха зад първия ъгъл.

— Каква беше тази… твар със стражниците? — попита Каран.

— Чакай малко…

Мейгрейт явно търсеше някакъв ориентир сред хаоса от стени, сгради и дворове във Физ Горго. Около вътрешното укрепление, тумбесто, яко и грозно, също имаше стена. По нея не можеха да се изкатерят, стражата беше прекалено многобройна дори за способностите на Мейгрейт. Имаше обаче и друг път. Тя посочи и двете се спуснаха по каменни стъпала към плътните сенки.

— Игър си има лична охрана… Наричат се уелми. Жестоки и непреклонни особняци. Това беше един от тях. Понеже имаш усета, трябва да се пазиш най-много от уелмите. Но защо ли беше със стражниците? Може да те е надушил.

— Някой ни видя. Наблюдаваше ни от гората — каза Каран. — Уелмът сигурно е усетил съгледвача.

Мейгрейт надникна в мрака, поклати глава и впи поглед в смътно белеещото се лице на спътничката си.

— Глупости. Моята илюзия остана ненарушена. Било е някакво горско животно. Да вървим!