Иън Ървайн - Кулата върху разлома

— Това ли било? И аз мога да ви откарам.

— Не бива да чакаме да края на риболовния сезон — намеси се Шанд. — Нямаме никакво време.

— Ясно ми е. Ще ви оставя на брега незабавно.

— Ама сега ли? На каква цена?

— Още един тар и парите за една кошница риба. Значи общо шест тара.

— Тъй ли… — промърмори Шанд. — В Ганпорт ми казаха, че ще струва пет тела, докато има риба.

— Пет тела! От кого чу това? От оня беззъбия с бялата брада? Псирол си пада по такива майтапи. Не, шест тара са си колкото трябва. Добри пари.

— Чух как офицерът ти предлагаше един златен тел. — Каран погледна умолително Шанд. — И аз съм готова да ти дам толкова.

— Няма нужда — отказа Тес. — Ако бях долна твар, щях да взема златото от тебе, а после да те издам, за да прибера и наградата. — Тя се замисли. — Ще ви сваля на брега южно от Грейнуис. Дотам има петнайсетина левги. Осем-десет часа, зависи от ветровете. И ще стигнем по тъмно, но пък вие сигурно бездруго предпочитате да е така.

— А ако онзи се върне?

— Туркадско море никак не е малко, може да ни търси цял месец и да не ни открие. Впрочем ние ловим риба навсякъде и се местим където поискаме.

— Днес няма да се върне — поклати глава Шанд.

Поеха по новия курс — север-североизток. Каран извади солена вода с кофа, изми се, изплакна дрехите си и облече други. Накрая се върна в хамака и проспа остатъка от деня.

От няколко часа бе притъмняло, когато доближиха скалистия бряг.

— Повече не бива, опасно е — прецени Тес и нареди да пуснат котва.

Сложиха багажа на двамата пътници в мъничка лодка, братята Бен и Фен им помогнаха да слязат в нея и Тес сама ги откара до брега.

— Жалко, че не похапнахме заедно бамунди — каза тя на Каран, когато я прегърна с шумолене на вкоравен брезент. — Ако се случи да дойдеш на остров Рог или в Ганпорт, потърси ме и ще се тъпчем с бамунди, докато не се подуем.

— Благодаря ти, непременно ще те потърся. Няма да забравя какво направи за мен.

Капитанката размаха ръка.

— Нищо не ми струваше. А докато пируваме, можеш да ми разкажеш историята си. Това ще е пребогата отплата. Желая ви сполука.

Двамата вдигнаха раниците си, внезапно сторили им се тежки след няколко дни бездействие, минаха по плоските скали и навлязоха в шубраците.

Добраха се до Грейнуис след два дни упорито ходене. Това време не беше приятно за Каран, защото все си спомняше как се избави на косъм и се безпокоеше дали няма пак да я подгонят. Спеше леко, будеше се от всеки нощен шум и често си въобразяваше, че ги настига потеря. Не можеха да си позволят и огън вечер — Шанд не искаше да ги забележи някой.

А Грейнуис се оказа едно от най-противните градчета, в които бе стъпвала — и по дух, и по предлагани стоки. Нищо повече от струпване на схлупени колиби край блато, приютило всякакви видове мушици и комари. А жителите му бяха мърляви, лениви и недружелюбни.

В Ганпорт си бяха купили пушено месо, пушена и оголена риба, сушени плодове и тъмно брашно. Засега не се налагаше да докоснат тези запаси и искаха да се снабдят в Грейнуис само с прясно месо и зеленчуци, както и с още по два мяха за вода. Щом намериха всичко това, поеха на север, всеки обзет от свои мисли и копнеещ за усамотението на пътя.

Източният бряг на Туркадско море се различаваше видимо от западния — нисък, песъчлив и сух. Пред тях каменистите равнини се простираха без нито едно дръвче до хоризонта освен на север, където ниски хълмове се издуваха като кафяви циреи по земята.

— Невинаги е било така — обясня Шанд, когато тръгнаха покрай възвишенията, защото по брега преобладаваха солените мочурища, гъмжащи от насекоми. — Преди появата на Разлома тук е имало плодородни поля и гъсти гори.

Задави се, изплю мушици и млъкна. Каран толкова бе затънала в терзаещите я грижи, че не го и попита за какво говори. През нощта пак бе сънувала гашадите и не можеше да мисли за нищо, освен за опасността отново да тръгнат подире й. Нито денем, нито нощем успяваше да се отърве от притесненията си.

Четири дни вървяха на северозапад, земята се издигаше полека и ставаше все по-суха с отдалечаването от брега. Отначало в далечината се мяркаха пастири, повели стадата си от един извор към друг, но скоро местността обезлюдя. Тревата растеше на редки посивели стръкове, плъзгащи се с шумолене по ботушите им. Земята беше осеяна с мравуняци, по-високи от Каран. Далечните виолетови петна на Джелбонските възвишения полека се открояваха като прегрели на пътя им. Високо горе кръжаха огромни хищни птици — скийтове с извити човки и още по-страшни гадини.