Иън Ървайн - Кулата върху разлома

Каран се върна бавно и се отпусна до него на рядката трева, сви колене под брадичката си и зарея поглед към изсъхналото море.

— Какво има там? — попита накрая.

— Предимно пустиня. На запад целият голям остров Фаранда е сух камънак освен по западния бряг и в северния край. На изток Лоралин е савана или пустиня чак до планините Уан Баре. Натам е Джеперанд, домът на зейните.

— Знам, пътувала съм из Лоралин. Но по̀ на юг.

— От другата страна на Уан Баре са богатите поля и гори на Крандор, който по големина е на половината от Мелдорин. Но до Крандор трябва да вървим четири-пет месеца.

— А за Сухото море какво ще кажеш?

— Такава пустиня не си виждала. Дъното на Перионско море лежи две хиляди разтега под нас…

— Две хиляди ли! И могъщите планини около Шазмак едва ли са толкова високи!

— …а там, по средата, никога не вали… или пада дъжд веднъж на петдесет години. През лятото жегата е почти непоносима, зимата е нетърпимо студена. Дъното е покрито със солен пласт, дебел незнайно колко разтега. Там нищо не вирее и не живее освен край бреговете, където се стича вода и се задържат солени езерца, или по най-високите планини, някогашни острови в това най-прекрасно море — по тях се натрупва сняг през зимата.

— Невинаги е било такова… — прошепна тя на себе си.

— О, да! Преди Разлома морето е било същинска скъпоценност. Но оттогава са минали хилядолетия. Разказано е в „Преданието за Разлома“, то е едно от Великите предания. Някой път накарай Лиан да ти го разкаже.

Шанд веднага съжали за думите си, но погледът на Каран още шареше унесено.

— Ще го накарам — промърмори тя и мина време, преди да попита: — Значи морето не може да бъде прекосено?

— През този сезон може, но малцина се опитват.

— Какво има по средата?

— Островите, които споменах — пръснати като брънки от верига. Днес са огромни планини. На някои от тях има развалини на градове. По-високите не са лишени от вода при топенето на снеговете, вероятно има извори в подножието на върховете. Нищо чудно по най-високите да се намира вода през цялата година, но е опасно човек да разчита на такива догадки. Току-виж веднъж има, други път — не. Но в низините няма нищо — нито вода, нито храна, нито подслон.

— Възможно ли е Тенсор да тръгне натам?

— Не е изключено. Доколкото знам, преди пресъхването на морето всички острови са били обитаеми. Така е било по времето на Кандор, третия от кароните, дошли на Сантенар в стремежа да си върнат златната флейта. Той е съградил Перионската империя. Твърдината му се е намирала на Катаза, най-обширния и високия сред островите, и е носела същото име. Трите върха на Катаза се издигат толкова нависоко, че понякога по тях има сняг половин година. Случва са да са достъпни за погледа от Фаранда. — Той се улиса в спомени. — Катаза! Няма по-добра крепост, а и по-непристъпна за онзи, който се стреми единствено към самота.

— Катаза… — сепна се Каран. Превърташе думата из ума си. — Ка-та-за…

Имаше нещо в това име. Не спомен, а трепкане на отдавна задрямалата й дарба. Закри очите си с длани и въпреки че Шанд седеше до нея, се опита да усети Лиан, да го призове през незнайното разстояние, което ги делеше.

Вложи такова усилие, че я заболя, а то донесе незабавен и плашещ резултат. За миг го видя почти отчетливо — нямаше съмнение, че фигурата пред мисления й взор е Лиан. Криеше се зад бяла колона, а два неясни силуета се промъкваха към него от другата страна.

— Лиан! — извика тя, но видението се разпръсна като при събуждане.

Колкото и да се насилваше, нищо не остана. Помъчи се още по-отчаяно да го достигне, да научи какво го застрашава.

— Уф! — изсумтя Шанд и я накара да осъзнае къде е.

— Какво ти става?

— Каран, а ти какви ги вършиш?! Усетих болка в главата като от забит пирон.

— Извинявай.

Тя разбра, че е излъчвала чувствата си, а това беше прекалено опасно. Други хора с дарбата можеха да я проследят, както вече се се случи веднъж с уелмите.

— Какво знаеш за Катаза? — обърна се тя към Шанд.

— Много неща! Какво искаш да научиш? Преданията? Историята на обитателите й?

Тя направи нетърпелив жест.

— Не! Какво има там сега?

— Много години минаха, откакто бях на острова, но огромните кули си бяха непокътнати. Явно могат да издържат още хиляда години. Планината е пустош, но се намира и вода, а в дълбоките долини растат дървета, напоявани от топящия се сняг. Островът е толкова голям, че може би има и хора, но не открих никого по онова време. Начертах и карта, обаче отдавна я дадох на друг.