Иън Ървайн - Кулата върху разлома

— Помислих, че си излязъл някъде без мен — каза му тя.

— Разговарях със съдържателя за Сухото море. И той го е прекосил преди много години.

— Тъй ли?

— Били са дванадесет души. Три семейства. Останалите измрели там — мъже, жени и деца, а слънцето го обжарило почти до смърт. Така и не оздравял напълно.

Шанд повика с жест прислужника, а Каран млъкна, смразена от думите му.

През целия следващ ден събираха необходимите им припаси — сушено месо и плодове, други храни, широки пустинни роби с качулки, които да ги пазят от слънцето и разпрашената сол. Дадоха ботушите си на поправка и си направиха очила с тесни цепнатини, за да не ослепеят от блясъка на солта. Каран отново не я свърташе на едно място, след мимолетното завръщане на дарбата си изгаряше от тревога за Лиан. Знаеше, че е попаднал в беда, от която няма да се избави сам, а неуморната любознателност несъмнено щеше да му навлече още несгоди.

„Знам, че си там! — Мисълта я сгряваше като светило, надникнало през зимни облаци. — Ще те намеря. Нищо няма да ми попречи! “ Усетеше как в нея крепне коравата й воля отпреди преживелиците в Нарн.

— Наистина ли се нуждаем от тях? — попита сприхаво и пипна плата на робите, които Шанд купуваше в момента.

— Там слънцето припича от изгрев до залез. Всеки ден. Знаеш, че можеш да умреш от изгаряне или пък да се набръчкаш. Ако не искаш лицето ти да заприлича на моето, нуждаеш се от тази роба.

Каран потръпна пресилено.

— Какъв ужас! Ще я нося. Какво друго ще вземем?

— По два нови мяха за вода за всеки и нещо за защита от слънцето, когато спираме през деня… трябва да е колкото се може по-леко. Палатката няма да ни е от полза, защото ще носим твърде много вода.

Тя се наведе да разгледа един плат и шапката й падна. Ярката й коса, неподрязвана от година, се разпиля във всички посоки.

Собственикът на дюкянчето, който бездруго се взираше любопитно в тях, пристъпи по-наблизо. Каран не обърна внимание. Шанд вдигна шапката и я нахлупи на главата й.

— Голямо парче от този плат ще ни свърши работа.

Каран хвана края на прозирната тъкан, от която можеше да се скрои и предизвикателна нощница.

— Твърде тънък е! Хайде да пийнем по чаша чай, докато преценяваме. — Шанд неочаквано я хвана под ръка и я отмъкна настрана. — Ще се върнем следобед — обеща през рамо на собственика.

— Престани, причиняваш ми болка! — разсърди се Каран.

Той не я пусна, но поразхлаби хватката.

— Да вървим. Онзи те зяпаше прекалено втренчено.

Шанд се озърна и успя да забележи как се спуснаха кепенците. Собственикът скоро се изсули през задната врата и тръгна към центъра на града.

— Привижда ти се — ядосано го увери Каран.

Тогава я бодна лошо предчувствие и тя тръгна покорно с него към пазара — хаос от малки сергии, сред които можеха да се скрият.

Шанд я поведе през пазара към сергия с гозби, пред която имаше маси и скамейки под навеси от оплетени палмови листа.

— Никога не прави това повторно — изфуча Каран и си дръпна ръката.

Обслужващата масите пълничка и весела млада жена с черна коса и румени бузи нехайно избърса тяхната маса и зачака поръчката, скръстила ръце под пищните си гърди.

— Моят приятел ще пийне отвара от репички със синап, аз искам студен ментов чай с мед и канела — избълва Каран със зла усмивчица.

— Отвара от репички ли?! — кресна Шанд.

Жената се ухили многозначително.

— Тя е много… Ами да! Щом ще е със синап, ще е твърде полезна за стареца. Особено ако си има затруднения… с младата приятелка.

Тя не издържа и прихна. И Каран за малко не се разкикоти, впила поглед в лицето на Шанд.

— Веднага ще я донеса — обеща прислужницата.

— Не, проклет да съм! — изрева изпусналият нервите си Шанд. — Не я искам тази отвара нито със синап, нито без него. Твърде стар съм за такива глупости. Донесете ми сладък чай от джинджифил, и то по-чевръсто.

Стана и се премести срещу Каран, изпепелявайки я с поглед. Смехът й прокънтя.

— Твърде стар! Олеле… О, много съжалявам. — Жената съчувствено потупа Каран по рамото. — Сигурно е толкова…

— Чаят! — извика той, за да заглуши хихикането на спътницата си.

Прислужницата се отдалечи припряно с оскърбен вид.

— Нали нямаше нищо против да се веселиш за моя сметка? — подхвърли Каран, засмяна до ушите.

След малко и Шанд се разсмя.

— Може и да съм си го заслужил. Отдавна никой не си е правил шегички с мен.

Жената донесе поръчаните напитки и така стовари чашата пред Шанд, че поля масата.