Иън Ървайн - Кулата върху разлома

— Е, ти ме повлече твърде грубиянски — натякна Каран. — Не ми харесва да се държат така с мен.

— Извинявай. Но не бива да привличаме внимание към себе си.

— Че защо някой би ни търсил тук?

— Игър има шпиони и съгледвачи навсякъде из Мелдорин, а науми ли си нещо, не се отказва за нищо на света. Предпочитам и занапред да си криеш косата. — Той отпи от чая и изкриви устни. — Ама че гадост! Какво ли е сложила вътре? Опитай.

Каран си позволи съвсем мъничка глътка. Вкусът наистина беше противен.

— Бих казала, че само е добавила малко билки от пустинята, някакъв женски лек. Опитва се да ми помогне, нищо повече. Я сложи малко мед в чая си. — Тя надигна своята чаша и примлясна доволно. — Ех, че хубаво!

Шанд пиеше своя чай без никакво удоволствие.

— Както и да е, обмислях нашия поход. Може да има солни бури.

— Солни бури ли?

— Бури, при които вятърът вдига солен прахоляк. А солта убива, ако вдишаш повечко от нея.

— Солта убива. Слънцето убива. Май в Сухото море почти всичко убива.

— Съвсем права си, почти всичко. Имаме нужда от палатката, колкото ще да тежи, също и от платнище, с което да я затваряме при буря.

— Значи ще се наложи ти да я носиш.

Опразниха чашите и Шанд отиде при сергията да плати. Прислужницата тутакси седна до Каран и й прошепна нещо. Носеше й малко пакетче. Каран се разкикоти, завъртя глава, но нещо й хрумна и тя също зашепна. Другата жена се вторачи в Шанд — отначало озадачено, после слисано, пъхна пакетчето в джоба си и изтича нанякъде. Старецът невъзмутимо наблюдаваше сценката. Каран се приближи до него.

— Дай ми един тар, ако нямаш нищо против.

Шанд извади сребърна монета от кесията си и я пусна на дланта й.

— Няма ли да тръгваме?

Бузите й леко порозовяха.

— Още минутка, моля те. Ще те настигна.

Той вдигна рамене и й обърна гръб. След малко прислужницата се върна. Носеше друго пакетче за Каран, която пък й даде монетата, прегърна я и забърза след Шанд.

— Какво си намислила?

— Не те засяга. Изобщо не е свързано с тебе . Женски работи. Да вървим.

В този миг лъчите на следобедното слънце блеснаха по сребристите криле на голяма птица, скийт-вестоносец. Тя закръжа над центъра на града, преди да се спусне там, където според Шанд се намираше кметството. Кожата по тила му настръхна. Озърна се към Каран, за да провери не е ли доловила и тя нещо лошо. Спътницата му обаче не забелязваше нищо, а си подсвиркваше и прехвърляше пакетчето от ръка в ръка.

— Женски работи… — промърмори старецът. — Колко загадъчно! Е, аз пък имам малко мъжка работа.

— Тоест пиене — изсумтя тя.

— Мисли си каквото щеш! Можеш ли да се позабавляваш сама час-два? Ще довършим пазаруването вечерта.

Тя изпръхтя.

— Моят свят не се върти около тебе. Ще се разходя и ще се видим за вечеря в странноприемницата.

Шанд не би могъл да обясни защо не сподели с нея какво е видял, макар че не бе забравил тревожните й сънища и не искаше да я безпокои излишно. Щом се разделиха, той тръгна към кметството. Ашмод се намираше на голямо разстояние от други селища, значи беше вероятно, че тук често използват скийтове… а може би не, защото тези грамадни твари се славеха с опърничав нрав и почти пълна неподатливост към дресировка. Твърде скъпичко излизаха като вестоносци.

Заобиколи сградата и стигна до яхърите и бараките отзад. Пред една конюшня мъж на средна възраст бодро изгребваше фъшкиите, натрупали се до поилката.

Шанд го подмина, опря крак на поилката и се зае да оправя кончова на ботуша си.

— Приятен ден, а? — обърна се към мъжа.

Прислужникът явно се зарадва на възможността да отдъхне, защото веднага се облегна на лопатата си, все едно предвкусваше дълга раздумка. Беше едър мъж с провиснало шкембенце и дебели устни. Сигурно обичаше и бирата, и дърдоренето.

— По-хубав е трудно да дочакаш — отвърна прислужникът. — Това ми е любимото време през годината. Отдалеч ли идвате?

— Доста път изминах. Прекосих и морето. Живея до Туркад.

— Туркад! Свърталище на порока, както чувам. А разправят, че там почнала и война.

— За жалост — потвърди Шанд. — Скийт ли се мярна тук преди малко?

— Де да знам — почеса се мъжът по корема. — Бях вътре. Ама кметът често праща съобщения.

— Зли гадини са тия скийтове — сподели мнението си Шанд. — Поне тъй съм чувал. Никога не съм ги виждал отблизо. Ама ми се иска.

Естествено лъжеше, защото знаеше всичко и за скийтовете, и за грижите около тях.

— Вярно, гадини са! Кметът ги държи в голяма клетка ей там, отзад. Ще ви ги покажа, щом толкова искате.