Иън Ървайн - Кулата върху разлома

В съзнанието й недоловимо се промъкваше присмех. И някои от гашадите имаха дарбата на усета. Проследиха я по сънищата както преди и бяха способни да я омаломощят, да й внушат уплаха. По време на преследването през мочурливите гори на Орист тя съзнателно потискаше чувствата си, за да не я откриват лесно.

Спомни си онази нощ в гората недалеч от Нарн — тогава усети уелмите и знаеше, че е неспособна да им се опълчи, затова прогони Лиан. Ако пак се възползват от тази своя сила…

Гашадите открай време имаха надмощие над аакимите, подобно на вцепеняващата власт на змията над заека. Ето как бяха превзели Шазмак с лекота. А самата Каран имаше една четвърт аакимска кръв. Предполагаше, че това обяснява и нейното безсилие в онази нощ.

Тътреше се по тунел, чиито стени можеше да докосне с разперени ръце. Загуби представа за разстояние и време, но сигурно се бяха изнизали часове — във фенера оставаше съвсем малко масло. Нямаше смисъл да продължава нататък. Каран спря на място, където тунелът започваше да се разширява, и остави фенера.

„Ще почакам тук. Щом ще ме заловят, предпочитам да ги видя отдалеч.“

Мисълта да се предаде с достойнство й донесе мъничко утеха. Така пак се чувстваше силна. Все пак имаше някаква власт над участта си.

Пламъчето затрепка силно. Тя се досети, че в маслото има вода, и поразклати фенера, докато светлината стана равномерна.

По-назад в тунела тракна разместено камъче. Идваха! Каран вдигна фенера. В мрака се размърда някаква сянка. Светлината очерта фигурата на Идлис. И другите напираха зад него. Нищо не бе спечелила с бягството.

Краката й омекнаха. По неволя се опря на стърчащ камък. Налудничавото хихикане отново се надигаше в главата й. Предчувстваше как грапавата кожа по пръстите на Идлис ще докосне гърлото й.

Той се клатушкаше към нея и накрая самообладанието й измени. Каран грабна фенера, извъртя се и побягна отново в тъмата.

Имаше време само за мигновено изумление, когато на мъждукащия пламък съзря гигантска кухина, а после под краката й се остана никаква опора. Стори й се, че пада дълго, и очакваше да умре, но се гмурна в дълбоката студена вода. Фенерът угасна, тя си удари тила в нещо, пред очите й пламна червено зарево… и всичко изчезна.

С неспирен устрем аакимите изскочиха от обраслите с шубраци гори на каменист бряг. Бяха минали само три седмици след Големия събор, но на Лиан му се струваше, че цял живот само е тичал.

— Има рибарско градче на име Сифтах недалеч оттук — каза Тенсор. — Там ще намерим лодка.

Поведе ги по осеяния със скали бряг към края на дълго и тясно речно устие, където ронещите чакъл стени на долината се издигаха стръмно.

Жителите на града вече знаеха кого имат насреща си — очевидно някой ги бе предупредил с вест, пратена по птица. Стана ясно обаче, че в това усамотено място не се кланят на чужди господари. Когато Тенсор поиска да наеме лодка, извади звънко злато от кесията и нареди монетите на масата, те дадоха съгласието си охотно. Колкото и начумерени да изглеждаха тези мургави яки рибари, Тенсор знаеше, че държат на дадената дума.

За да скрепят сделката, вечерта имаше скромно пиршество. Седнаха около маси, изнесени на хълма, хапваха печен пащърнак, къшеи жълт хляб, топен в зехтин, и сардини, печени на скара върху огън от розмаринови клонки. Лиан се тъпчеше с мазната риба, ухаеща на подправки. Облизваше си пръстите, когато се надигна набръчкан старец и вдигна голяма чаша с виолетово вино.

— Наздраве за Тенсор! — провикна се той и опразни чашата с една огромна глътка.

— Наздраве за Сифтах! — отвърна Тенсор, който също изпи на един дъх чашата си, и останалите аакими последваха примера му.

За пръв път в живота си Лиан изобщо нямаше желание да се надпива с никого. Жадуваше само да се изкъпе и да заспи. От учтивост отпи малко вино. Главата му се замая веднага.

Стана и старица, също цялата в бръчки, и вдигна чаша. Лиан започваше да се опасява, че ще има наздравица за всеки жител на градчето. Изпъшка, само вкуси виното и отпусна глава на ръцете си. Почти незабавно някой го сръга болезнено в ребрата.

— Що за обноски, летописецо? — укори го Шала, близначката на Зара, която остана в Туркад.

Той вдигна мътен поглед — чашата му отново беше пълна и от него се искаше да я изпие. Щом посегна към нея, го осени вдъхновение. Събори я непохватно, килна се встрани и падна под масата. Всички му се смееха, но той си полегна на боцкащата трева, усмихна се и заспа.