Иън Ървайн - Кулата върху разлома

— Алсифър! — отвърна Малиен с едва прикрито ехидство. — Самонадеяност! Тържество на глупостта! Ние се надценихме и сега построеното рухва. Трябва да започнем скромно, от основите.

Спорът продължи под звуците на печалната музика. Аакимите се връщаха многократно към едно и също, предлагаха всевъзможни доводи и възможности, често се позоваваха на миналото, на честта си, на своята цивилизация и култура — всичко, което бе неразривно свързано с тяхната същност. Но Лиан се поддаде на досадата, защото взе да му се струва, че доникъде не стигат, а и когато Тенсор започнеше да им се налага, винаги му позволяваха да върши каквото си е наумил.

— Ние сме само малка частица от аакимите — напомни Аспър. — Парченце, откъртило се от колелото. Нашият народ остана на Аакан, те са несравнимо повече от нас, които сме на Сантенар. А дори тук имаме прекрасни градове — Тиртракс и Стасор. Единственият ни шанс е да се слеем с аакимите от източните земи.

Тенсор изопна гръб.

— Сънародниците ни на Аакан се раждат в робство. Тяхната култура вече не е по-жизнена от шепот на ветровете на времето. А аакимите от изтока поеха по пътя на упадъка, наподобяват по нрави народите, сред които са се заселили. Само ние имаме силата… и волята!

Малиен се разгневи.

— Упадък! Моите сродници не са приклещени в капана на миналото. Те благоденстват. И винаги си се обръщал към нас при затруднение.

— Но вие сте равнодушни към миналото, а какво сме без него?

— За нас миналото е ценно, но не позволяваме да ни спъва. Някога сме имали величие и това е било прекрасно. Добре е да помним какви сме били, но това няма да ни нахрани днес. Откъснете живота си от миналото, както постъпихме ние на изток. Ние не забравяме, без да подклаждаме безполезни страсти.

— Няма да ме разколебаеш — отсече Тенсор. — Трите свята трябва да бъдат освободени от заплахата, която е скрита в Рулке. И тогава ще започне нашето възраждане. А ако се провалим, нека се сгромолясаме славно .

Лиан стигна до ново прозрение за душите на аакимите: за тях имаше значение и какъв е провалът. Но дори останалите млъкнаха стъписали от думите на Тенсор. Някой изохка, сякаш тежко предчувствие се понесе между тях като горски пожар по върховете на дърветата. Всички скочиха.

— Не! — провикна се дребничката Шала. — Малиен, обзема ме страх. Гибелта, поразила Шазмак, ни следва по петите.

Нейната невъздържаност беше смайваща, защото младите дължаха уважение на по-старите, а тук никой не можеше да се мери по години с Тенсор. Единствен той се бе родил на Аакан. Но този път другите я подкрепиха.

— Дори детето успя да прозре безумието на тези кроежи — натърти Аспър, макар че в очите на Лиан Шала отдавна бе навлязла в зрелостта си. — Умовете на всички ни са смутени от погрома над Шазмак. Докато не научим истината, в нищо друго няма да открием смисъл.

Огънят хвърляше червени отблясъци по лицата им. Тенсор изглеждаше по-навъсен и безпощаден отвсякога. Уплахата на Лиан растеше. Който и да постигнеше победата в това противопоставяне, за него нямаше да е от полза.

— В отмъщението намирам целия смисъл, който ми е необходим! Но съм готов да ви изслушам. Ако няма да ме последвате, къде ще отидете?

— Къде? — с изтънял глас повтори Лиан. — Вие сте само осмина. Нямате никаква надежда да си върнете Шазмак.

— Затова се нуждаем от убежище, което не може да бъде превърнато в клопка за нас — изтъкна Тенсор. — Летописецо, за тебе казват, че познаваш сказанията по-добре от всеки жив човек в този свят. Ти къде би отишъл, ако имаше моите стремежи?

— В планините на Зайл?

— Игър може да прати там армия от Орист само за шест седмици.

— В Големите планини или далеч на изток?

— Разстоянието е твърде голямо — възрази Тенсор — или пък се минава през земи под властта на Игър или на не по-малко тиранични господари. Не! Най-разумно е да се скрием, все едно сме изчезнали от Сантенар. Има един-единствен начин. Ще тръгнем на север.

— Но на север от Мелдорин няма нищо.

— Нима?

— Само пустините на Фаранда и Сухото море…

— Също и Катаза. Там ще отидем — заяви Тенсор. — Каква изтънчена ирония — да си присвоим Катаза и да се възползваме от нея срещу враговете си.

— Катаза ли? — промърмори Хинтис и недоумението му се отрази по лицата на другите по-млади аакими. — Какво е Катаза?

„Изтънчена ирония — мярна се в ума на Лиан — или невъобразима глупост?“

— Кой помни Кандор след провала на империята му? Историята му е почти забравена.