Жорж Сименон - Мегре и сянката върху пердето

Беше десет часът вечерта. Желязната порта на градината бе заключена и площад „Де Вож“ беше безлюден с блестящите следи от коли по асфалта, непрестанния ромон на фонтаните, останалите без листа дървета и монотонните очертания на съвършено еднаквите покриви на фона на небето.

Под сводовете, опасали като с приказен пояс площада, бяха останали много малко светлини — само в три-четири магазина. Мегре видя цяло семейство да вечеря в един от тях сред погребални венци, украсени с перли.

Опитваше се да разчете номерата над входните врати, но едва бе задминал магазина с погребалните венци, когато дребничка фигура изникна срещу него от сянката.

— С вас ли говорих по телефона преди малко? Вероятно отдавна дебнеше появата му. Въпреки ноемврийския студ не беше облякла палто върху престилката си. Носът й се беше зачервил от студа, а погледът й бе тревожен.

По-малко от сто метра по-нататък, на ъгъла на улица „Дьо Беарн“, полицай в униформа стоеше на пост.

— Не го ли предупредихте? — промърмори Мегре.

— Не! Заради госпожа Дьо Сен Марк, която всеки момент ще роди… Вижте! Това е колата на лекаря, когото са извикали по спешност.

Три леки коли бяха паркирани със запалени фарове до тротоара. Небето, по което на фона на лунната светлина преминаваха облаци, беше някак странно бледо. Като че всеки момент щеше да започне да вали първият сняг.

Портиерката тръгна под свода към сградата, осветен оскъдно от електрическа крушка от двайсет и пет вата, като че избеляла под прахта.

— Сега ще ви обясня… Това тук е дворът… Трябва да се мине през него, за да се стигне до която и да е част на къщата, с изключение на двата магазина… Това тук, вляво, е моята стаичка… Не обръщайте внимание… Нямах време да сложа децата да спят…

Бяха две в неподредената кухня — момче и момиче. Обаче портиерката не влезе там. Посочи му една продълговата сграда в дъното на двора — просторна и с хармонични пропорции.

— Там е… Сега ще видите…

Мегре наблюдаваше с любопитство тази странна дребничка жена, чиито ръце, непрестанно в движение, издаваха нейната трескавост.

— Търсят по телефона някой комисар! — му бяха казали малко по-рано на „Ке дез’ Орфевр“.

Беше чул приглушен глас. Беше повторил три-четири пъти:

— Но, моля ви, говорете малко по-силно!… Изобщо не ви чувам!…

— Не мога… Обаждам ви се от магазина за цигари… Така че…

После, без никакъв преход, му беше предала своето съобщение.

— Трябва да дойдете веднага на площад „Де Вож“ №61… Да… Мисля, че е извършено престъпление… Но нека това да не се разбере засега!…

В момента портиерката му показваше големите прозорци на първия етаж. Зад пердетата се виждаха сенки, които се движеха напред-назад.

— Ето тук е…

— Престъплението ли?

— Не! Госпожа Дьо Сен Марк, която ражда… Това е първото й раждане… Тя е доста крехка… Разбирате ли?…

Дворът беше по-мрачен и от площад „Де Вож“. Осветяваше го една-единствена лампа, закачена на стената. Едва-едва можеше да се види стълбата зад стъклената врата и тук-там осветените прозорци.

— А престъплението?

— Сега ще ви кажа! В шест часа служещите при Куше си тръгнаха…

— Момент. Какво означава това „при Куше“?

— Онази сграда там, в дъното… Това е лаборатория, където се произвеждат някакви серуми… Сигурно сте чували… Серумите на доктор Ривиер…

— А осветеният прозорец?

— Почакайте… Днес сме 30-о число… Значи така, господин Куше беше там. Той има навика да остава сам, след като всички от фирмата си тръгнат… Видях го през стъклото, че седи във фотьойла си… Погледнете…

Беше прозорец с матови стъкла. Виждаше се някаква странна сянка, като че на мъж, паднал върху бюрото си.

— Това той ли е?

— Да… Към осем часа, когато отидох да си изхвърля боклука, хвърлих един поглед… Той пишеше нещо… Много добре се виждаше ръката му, която държеше писалка или молив…

— А в колко часа престъплението…

— Един момент! Качих се да науча нещо ново за госпожа Дьо Сен Марк… После, като слизах обратно, пак погледнах… Беше точно като сега, дори си помислих, че може да е заспал…

Мегре започваше да губи търпение.

— А след още четвърт час…?

— Да! Той си беше все на същото място!

— Минете към фактите…

— Ами това е всичко… Исках да разбера какво става… Почуках на вратата на канцеларията… Никой не ми отговори и влязох… Беше умрял… Навсякъде имаше кръв…