Жорж Сименон - Мегре при министъра

Както винаги, когато се прибираше вечер вкъщи, на едно и също място на тротоара, малко след като минеше покрай газения фенер — Мегре вдигна глава, за да погледне към осветените прозорци на апартамента си. Дори вече не си даваше сметка за това. Ако някой го попиташе изведнъж дали в дома му свети или не, той може би нямаше да може да отговори веднага. Освен това имаше и манията да започва да разкопчава палтото си някъде между втория и третия етаж, за да извади ключа от джоба на панталона си, макар че вратата неизменно се отваряше веднага след като той стъпеше върху изтривалката.

Това бяха негови ритуали, изграждали се в течение на годините и на които той държеше повече, отколкото би искал да си признае. Жена му например имаше странния навик да взема от ръцете му мокрия чадър, като едновременно навеждаше глава, за да го целуне по бузата. Но днес нямаше подходящи условия за това, тъй като не валеше.

Той зададе традиционния си въпрос:

— Някой търсил ли ме е по телефона?

Тя отвърна, докато затваряше входната врата:

— Търсиха те. Боя се, че няма смисъл да си сваляш палтото.

През деня времето беше някак сивкаво — нито студено, нито топло, а към два часа следобед се бе изсипал силен дъжд, примесен със сняг. На „Ке дез’ Орфевр“ Мегре бе вършил само текуща работа.

— Вечеря ли добре?

Осветлението в техния апартамент беше по-ярко, но по-задушевно, отколкото в кабинета му. Той видя вестниците, приготвени до неговото кресло, и пантофите си до него.

— Вечерях с шефа, Люка и Жанвие в „Брасри Дофин“.

А след това четиримата бяха отишли на събранието на Взаимоспомагателната каса на полицията. От четири години Мегре, противно на желанието си, всяка година бе избиран за неин заместник-председател.

— Имаш време да изпиеш чаша кафе. Но си свали все пак палтото. Казах, че няма да се върнеш преди единайсет.

Беше десет и половина. Събранието не беше продължило дълго. След това неколцина от тях успяха дори да пийнат по една бира в бирарията. После Мегре се върна с метрото.

— Кой ме е търсил?

— Някакъв министър.

Както стоеше прав по средата на салона, той я погледна и смръщи вежди.

— Какъв министър?

— Министърът на строителството. Някой си Поен, ако добре съм разбрала името му.

— Да, Огюст Поен. Той се е обадил тук, така ли? Лично ли?

— Да.

— Не му ли каза да се обади на „Ке дез’ Орфевр“?

— Той искаше да говори лично с теб. Трябва спешно да те види. Когато му отговорих, че те няма, той ме попита дали съм прислужницата ти. Стори ми се, че беше притеснен. Казах му, че съм госпожа Мегре. Той се извини, попита ме къде си и кога ще се прибереш вкъщи. Стори ми се свит човек.

— Да, но репутацията му не е такава.

— Трябваше дори да му кажа дали съм сама, или не. Тогава ми обясни, че телефонното му обаждане трябва да остане в тайна, че не ми се обажда от министерството, а от обществен телефон, и било важно за него да се види възможно най-бързо с теб.

През цялото време, докато тя говореше, Мегре продължаваше да я наблюдава със смръщени вежди. Целият му вид издаваше неговата боязън от политиката. Неведнъж в течение на кариерата му се бе случвало някой държавник, депутат или сенатор, или каквато и да било видна личност да поиска неговата помощ. Обаче това ставаше винаги по общоприетия път, винаги го бяха викали при началника и всеки път разговорът бе започвал по следния начин:

— Извинявам се, скъпи ми Мегре, че ви натоварвам с една задача, която няма да ви се хареса.

И наистина, това винаги бяха доста неприятни неща.

Не познаваше лично Огюст Поен и никога не го беше виждал в плът и кръв. Не беше от онези личности, за които често се пише по вестниците.

— Защо не се е обадил на Кея?

Говореше по-скоро на себе си. Но въпреки това госпожа Мегре отвърна:

— Откъде да знам аз? Повтарям ти само какво ми каза той. Най-напред, че се обажда от телефонна кабина…

Тази подробност беше направила силно впечатление на госпожа Мегре. Според нея един министър на Републиката беше важна личност и тя не можеше да си представи как той влиза вечер, едва ли не тайно, в някоя обществена телефонна кабина на ъгъла на някой булевард.

— … Освен това, че не трябва да ходиш в министерството, а в собствения му апартамент, който си е наел…

Тя погледна в някаква хартийка, на която беше написала няколко думи.