Жорж Сименон: Мегре при министъра

— Да, вече започвам да разбирам.

— По какъв начин в този вестник „Ла Рюмьор“ са научили за документа, нямам представа. Дали имат копие от него? И това не знам. Доколкото разбирам, единственият човек, който е притежавал вчера вечерта екземпляр от доклада „Калам“, това съм бил аз.

— И какво стана после?

— Някъде към полунощ реших да се обадя на министър-председателя, но ми отговориха, че е заминал за Руан, за да присъства на някакво политическо събрание. Първо реших да му се обадя там…

— И не го ли направихте?

— Не. Именно защото си спомних за подслушвателното устройство. Имах чувството, че държа в ръцете си сандък с динамит, който може не само да вдигне във въздуха правителството, но и да опетни честта на мнозина мои колеги. Недопустимо е онези, които са прочели доклада, да са продължавали да…

Мегре имаше чувството, че вече знае цялата история до края.

— Значи оставихте доклада в този апартамент, така ли?

— Да.

— В бюрото ли?

— Да, то се заключва. Сметнах, че тук ще бъде на по-сигурно място, отколкото в министерството. Там минават прекалено много хора, които почти не познавам.

— Шофьорът ви през цялото време ли остана долу, докато вие четяхте доклада?

— Не, бях го отпратил. После взех такси на ъгъла на булеварда.

— Говорихте ли с жена си, след като се прибрахте?

— Да, но не за доклада „Калам“. Не съм казвал нито дума за него на никого чак до другия ден, в един часа на обяд, когато се срещнах с министър-председателя в Камарата. Разказах му всичко в нишата на един прозорец.

— Той развълнува ли се?

— Струва ми се, че да. Всеки правителствен глава би се развълнувал на негово място. Помоли ме да дойда тук, да взема доклада и да му го занеса лично в неговия кабинет.

— А доклада вече го нямаше в бюрото ви, така ли?

— Да, така беше.

— Беше ли разбита ключалката на вратата?

— Не, струва ми се, че не.

— Съобщихте ли за това на министър-председателя?

— Не. Направо се поболях от притеснение. Качих се на едно такси и отидох с него до булевард „Сен Жермен“. Отмених всичките си срещи. Жена ми се обади на министър-председателя и му каза, че не се чувствам добре. Каза му, че ми е прилошало и ще му се обадя утре сутринта.

— Жена ви знае ли за случилото се?

— Не, за първи път в живота си я излъгах. Дори не си спомням точно какво й казах. Сигурно няколко пъти поне съм си противоречал.

— Тя знае ли, че сте тук сега?

— Не, тя мисли, че съм на събрание. Чудя се дали разбирате в какво положение се намирам. Изведнъж останах съвсем сам и имам чувството, че, щом като си отворя устата, всички ще започнат да ме уличават в лъжа. Никой не би могъл да повярва на тази история. Държах доклада „Калам“ в ръцете си. Аз съм единственият, освен Пикмал, който го е виждал. А пък най-малко три пъти през последните години съм бил канен от въпросния предприемач, Артюр Нику, в неговото имение в Самоа.

Той внезапно се отпусна целият. Раменете му като че престанаха да бъдат толкова квадратни, а брадичката му увисна. Целият му вид като че казваше: „Правете каквото искате. Аз вече не участвам.“

Без да поиска разрешение, Мегре си сипа една чаша ракия и едва след като я допря до устните си, се сети да напълни и чашата на министъра.

По време на цялата си кариера той, несъмнено, и друг път бе имал подобно впечатление, но както сега му се струваше — то никога не е било толкова силно. Топлината в малката стая, интимната атмосфера, която създаваше, спомагаха за тази илюзия, както и миризмата на домашна ракия, бюрото, което приличаше на това на баща му, увеличените снимки на „старите“ по стените: Мегре наистина се чувстваше като лекар, когото са повикали спешно и в чиито ръце пациентът бе оставил своята съдба.

Най-странното бе, че седящият срещу него мъж, който все едно очакваше да чуе диагнозата си, приличаше на самия него, ако не като брат, най-малкото като първи братовчед. И това не се отнасяше само до външния вид. Само един поглед към семейните портрети бе достатъчен на комисаря, за да разбере, че двамата с Поен имаха горе-долу еднакъв произход. И двамата бяха родени на село, и двамата произхождаха от доста стар селски род. Вероятно родителите на министъра още с раждането му са имали амбицията да го направят лекар или адвокат, също както родителите на Мегре.

Обаче Поен беше стигнал по-далече от очакванията им. Дали още бяха живи, за да научат за това?