Жорж Сименон - Мегре при министъра

Но той не смееше веднага да започва да задава въпроси от този род. Пред него седеше един съсипан човек и Мегре чувстваше, че това не е от малодушие. Като го гледаше така, той се изпълваше със смесено чувство, в което имаше и отвращение, и гняв, но имаше и обезсърчение.

Веднъж в миналото бе изпадал в подобно положение, макар и не толкова драматично, и това също беше свързано с политическа афера. Той не бе имал нищо общо. Беше постъпил точно както трябваше да постъпи, беше се държал не само като честен човек, но беше следвал стриктните си задължения на държавен служител.

И въпреки това в очите на всички, или почти на всички, бе постъпил неправилно. Беше се наложило да се яви пред дисциплинарна комисия и тъй като всичко бе против него, тя бе принудена да го обяви за виновен.

Точно по онова време Мегре незабавно бе напуснал Съдебната полиция. Беше изпратен все едно на заточение за една година в Жандармерията в Люсон, във Ванде, точно в онзи департамент, на който Поен беше представител в Камарата на депутатите.

Както жена му и приятелите му непрекъснато му бяха повтаряли, беше постъпил по съвест, но въпреки това от време на време се държеше като виновен, без да си дава сметка за това. През последните дни, докато все още беше в Съдебната полиция и неговият случай все още се обсъждаше на високо равнище, той не смееше да дава заповеди на своите подчинени, дори на Люка или на Жанвие. А когато трябваше да слезе по голямото стълбище, се залепяше плътно до стената.

Поен също не бе в състояние да мисли трезво за своя случай. Току-що му бе казал всичко, което имаше да казва. През първите часове се бе държал като човек, който потъва и вече не се надява на нищо, освен на някаква помощ от небето.

Не беше ли странно, че се бе обърнал за помощ именно към Мегре, когото не познаваше и когото не бе виждал никога?

Без да си дава сметка, сега Мегре поемаше грижата за министъра, а въпросите му наподобяваха въпросите на лекаря, който се опитва да изясни неговата диагноза.

— Успяхте ли да се уверите в самоличността на Пикмал?

— Заръчах на секретарката ми да се обади във Висшата строителна школа и оттам са потвърдили, че Жул Пикмал наистина работи там от петнайсет години в качеството на надзирател.

— Не е ли странно, че не е предал този документ на директора на Школата, вместо да идва да го носи лично във вашия кабинет?

— Не знам, не съм се замислял за това.

— Това показва, че е разбрал колко е важен този документ, не е ли така?

— Да, струва ми се.

— С една дума, откакто е бил намерен докладът „Калам“, Пикмал е бил единственият човек освен вас, който е имал възможността да го прочете.

— Да, но без да броим онзи или онези, в чиито ръце се намира сега.

— Нека засега не се занимаваме с това. Ако не се лъжа, един-единствен човек освен Пикмал е знаел от вторник около обяд, че вие притежавате този документ, нали така?

— Искате да кажете — министър-председателят?

Поен гледаше Мегре уплашено. Настоящият шеф на правителството — Оскар Малтер, беше на шейсет и пет години. Беше участвал в почти всички кабинети, откакто бе навършил четирийсет. Баща му бе префект 1 1 Във Франция префектът е представител на централната държавна власт в департаментите. — Бел.ред. , един от братята му — депутат, а друг — губернатор в колониите.

— Надявам се, че не подозирате…

— Нищо не подозирам, господин министър. Просто се опитвам да разбера. Докладът „Калам“ се е намирал в бюрото ви вчера вечерта. А днес следобед вече не е бил там. Сигурен ли сте, че ключалката на вратата не е била разбита?

— Елате сам да се убедите. Няма никакви следи по дървото или върху метала на ключалката. Може да е бил използван шперц?

— Ами ключалката на бюрото ви?

— Вижте, тя е съвсем обикновена. Случвало ми се е понякога, когато съм си забравял ключа, да отворя с обикновено парче тел.

— Разрешете ми да продължа да ви задавам обичайните въпроси, които задава един полицай, най-малкото, за да изясним нещата. Кой освен вас има ключ от този апартамент?

— Жена ми, разбира се.

— Вие ми казахте, че тя не знае за тази афера „Калам“.

— Не съм й споменавал за това. Тя дори не знае, че съм идвал тук вчера и днес.

— Тя следи ли отблизо политическите събития?

— Чете вестници, в течение е на събитията достатъчно, за да можем да си говорим двамата за моята работа. Когато ми предложиха да се кандидатирам за депутат, тя се опита да ме разубеди. Не искаше да ставам и министър. Тя не е амбициозна.