Жорж Сименон - Мегре при министъра

— Разорен ли беше?

— Да, напълно. Той винаги е изглеждал много добре. Никога не е преставал да изглежда добре, нито да бъде безкрайно симпатичен. Това е самият образ на симпатичния неудачник.

— Той ли ви помоли да му помогнете?

— Общо взето, да. Но това няма никакво значение. Малко преди да стана министър, по една случайност започнах да го срещам по-често. Така че, когато се появи нуждата от началник на кабинета ми, той беше насреща ми, на разположение.

Поен смръщи дебелите си вежди.

— Трябва да ви обясня нещо в тази връзка. Вие сигурно не си представяте какво значи да станеш изведнъж министър. Вземете например моя случай. Аз съм адвокат. Разбира се, незначителен провинциален адвокат, но въпреки това имам познания по право. А ме назначиха в Министерството на строителството. И без никакъв преход, без никаква подготовка, станах шеф на министерство, в което гъмжи от компетентни висши служители и дори от толкова прославени хора като покойния Калам например. Постъпих като останалите. Придадох си уверен вид. Преструвах се, че знам всичко. Но въпреки това чувствах край себе си ирония или враждебност. Забелязвах освен това, че имаше много интриги, от които не разбирах абсолютно нищо. Дори в самото министерство си оставам чужд човек, понеже и там съм сред хора, които отдавна са в течение на всички тайни на политиката. При това положение да имам до себе си човек като Фльори, пред когото мога да се отпусна…

— Да, разбирам ви. Когато сте го избрали за началник на своя кабинет, той вече имаше ли връзки в политиката?

— Само обикновени запознанства, каквито човек завързва по баровете и ресторантите.

— Женен ли е?

— Беше женен, а вероятно продължава да бъде, защото не мисля, че се е развел. Има две деца, но с жена му не живеят вече заедно. Има поне още една постоянна връзка в Париж, а може би дори две, понеже има склонността сам да си затруднява живота.

— Сигурен ли сте, че той не е знаел, че докладът „Калам“ е у вас?

— Той дори не видя Пикмал, когато дойде в министерството. Не съм му казвал нито дума за това.

— А в какви отношения са Фльори и госпожица Бланш?

— На пръв поглед са сърдечни. Но всъщност госпожица Бланш не може да го понася, понеже има буржоазни разбирания, а любовният живот на Фльори я дразни и шокира. Виждате, че не стигаме доникъде.

— Сигурен ли сте, че жена ви не подозира за присъствието ви тук, в този апартамент?

— Тази вечер тя забеляза, че съм разтревожен. Искаше да използвам случая, че поне тази вечер нямам важни ангажименти, и да си легна по-рано. Но аз й казах, че имам събрание…

— А тя повярва ли ви?

— Не знам.

— Имате ли навика да я лъжете?

— Не.

Беше почти полунощ. Този път министърът напълни малките чашки без столчета. Запъти се с въздишка към етажерката и си избра една извита лула със сребърен пръстен.

Телефонът иззвъня, сякаш за да потвърди предчувствието на Мегре. Поен погледна към Мегре, като че за да му поиска разрешение да се обади.

— Сигурно е жена ви. Все едно, ще трябва да й разкажете всичко, като се върнете вкъщи.

Министърът вдигна слушалката.

— Ало! Да… Аз съм…

Вече имаше вид на виновен.

— Не… Има един човек тук, при мен… Трябваше да обсъдим един важен въпрос… Ще ти разкажа после… Не знам… Няма да се бавя много… Много добре… Уверявам те, че се чувствам много добре… Какво казваш?… От президентството ли?… Той иска… Добре… Ще видя… Да… Веднага ще го направя… Доскоро…

С изпотено чело, той отново погледна към Мегре като човек, който вече не знае на кой господ да се моли.

— Обаждали са се три пъти от президентството… Министър-председателят казал да ми предадат да му се обадя по което и да било време…

Той избърса изпотеното си чело. Забрави дори да запали лулата си.

— Какво да правя сега?

— Да му се обадите, предполагам. Така или иначе, утре ще трябва да му признаете, че докладът вече не е у вас. А нямаме никакъв шанс да го намерим само за една нощ.

Поен направи нещо комично, което показваше колко голямо бе объркването му, а едновременно с това инстинктивното доверие на някои хора в силата на полицията. Той каза почти машинално:

— Мислите ли?

А после се отпусна тежко на стола и набра един номер, който очевидно знаеше наизуст.

— Ало! Обаждам се от Министерството на строителството… Бих искал да говоря с министър-председателя… Извинете, госпожо… Поен се обажда… Струва ми се, че вашият съпруг очаква да му се обадя… Да… Да, ще почакам…