Жорж Сименон - Мегре при министъра

Струва ми се, че всички значителни личности в литературата, изкуството и политиката са били поканени поне веднъж на неговите неделни празненства в Самоа. Срещал съм там мнозина от моите колеги от Камарата, директори на вестници и учени — с други думи, хора, за чиято почтеност съм готов да гарантирам.

В своята къща в провинцията самият Нику създаваше впечатлението на човек, за когото нищо няма по-голямо значение от това да предостави на гостите си най-изисканото и най-рядкото угощение в изтънчена обстановка. Жена ми никак не го харесваше.

Ходили сме там може би пет-шест пъти, но никога не сме били само ние, никога не сме се виждали с него в интимна обстановка. В някои недели гостите за обяд бяха дори трийсетина. Седяхме на малки масички, а после се събирахме в библиотеката или около басейна.

Не съм ви споменавал досега, че веднъж, преди две години, ако не се лъжа, дъщеря ми получи на Коледа мъничка златна химикалка със своите инициали, придружена от визитна картичка на Артюр Нику.

Замалко да я накарам да върне подаръка. Не си спомням вече на кого от колегите си съм споменал за това, но определено бях много ядосан. Той ми каза обаче, че този жест на Нику няма никакво значение, че той просто има такава мания, всяка година по празниците да изпраща някакъв сувенир на жените или на дъщерите на своите гости. Тази година е подарявал химикалки и сигурно ги е поръчвал с дузини. Друга година са били пудриери, пак от злато, понеже, изглежда, много обича златото.

Дъщеря ми запази тази химикалка. Струва ми се дори, че и до днес продължава да си служи с нея.

Ако утре, когато историята с доклада „Калам“ излезе в печата, някой напише в някой вестник, че дъщерята на Огюст Поен е получила и приела…

Мегре кимна с глава. Той не омаловажаваше значението на подобна подробност.

— Нещо друго? Да ви е давал пари назаем?

Поен се изчерви до корена на косите си. Мегре разбираше причината. Не защото имаше нещо, за което да се обвинява, а защото отсега нататък всеки щеше да има право да му задава точно този въпрос.

— Не, никога! Кълна ви се…

— Вярвам ви. Притежавате ли акции от предприятието „Нику и Совгрен“?

Министърът отговори отрицателно, с горчива усмивка.

— Още утре ще направя всичко, което е по силите ми — обеща Мегре. — Сигурно си давате сметка, че аз зная по-малко от вас и, доколкото е възможно, не поддържам връзки с политическите среди. Както вече ви казах, съмнявам се, че ще можем да намерим доклада преди онзи, у когото се намира сега, да си е послужил с него.

Лично вие щяхте ли да го унищожите, за да спасите онези ваши колеги, които са компрометирани от него?

— Не, със сигурност нямаше да го направя.

— Дори ако шефът на вашата партия бе поискал това от вас?

— Дори ако председателят на Министерския съвет ми беше казал да го направя.

— Бях почти сигурен в това. Извинете ме, че ви зададох този въпрос. Сега ще се разделя с вас, господин министър.

Двамата мъже се изправиха и Поен му подаде едрата си космата ръка.

— Не, аз ви се извинявам за това, че ви забърквам в цялата тази история. Чувствах се толкова обезкуражен и объркан…

След като бе предал съдбата си в ръцете на друг човек, очевидно му бе олекнало. Вече почна да говори с обичайния си глас, запали горното осветление и отвори вратата.

— Не можете да идвате при мен в министерството. Всички ще започнат да си задават въпроси, защото сте прекалено известен. Не можете и да ми се обаждате по телефона, понеже се боя от подслушвателните устройства, както вече ви казах. Този апартамент не е тайна за никого. Тогава по какъв начин ще се свързваме?

— Ще намеря начин да ви се обадя, когато това стане необходимо. Можете винаги да се обаждате у дома вечер, от телефонна кабина, както направихте днес. Ако ме няма вкъщи, можете да оставяте съобщение на жена ми.

И на двамата едновременно им дойде наум една и съща мисъл. И двамата не можаха да сдържат усмивката си. Застанали така пред вратата, те приличаха на конспиратори.

— Лека нощ, господин министър.

— Благодаря ви, Мегре. Лека нощ.

Комисарят не си направи труда да почака асансьора да се качи. Слезе четирите етажа, помоли да му отворят входната врата и се озова отново сред уличната мъгла, станала вече по-гъста и по-студена. За да има шанс да си намери такси, трябваше да върви чак до булевард „Монпарнас“. Зави надясно, захапал лула, пъхнал ръце в джобовете. След като бе изминал двайсетина метра, два големи фара се запалиха точно пред него. Едновременно с това се чу шум от запалването на автомобилен мотор.