Жорж Сименон - Мегре при министъра

Мъглата му пречеше да прецени точно разстоянието. За миг на Мегре му се стори, че леката кола, която бе вече в движение, идва право към него. Но тя само премина покрай него, след като го обгърна за няколко секунди с разсеяната си светлина.

Той нямаше време да вдигне ръка, за да скрие лицето си. Струваше му се впрочем, че това щеше да бъде безполезно.

По всяка вероятност някой се бе опитал да разбере кой е бил тази вечер толкова дълго на гости в апартамента на министъра. Това си личеше по осветените прозорци там горе.

Мегре вдигна рамене и продължи пътя си. Срещна само двама души, които вървяха бавно, хванати под ръка, плътно долепени един до друг. Замалко да го съборят на земята.

Най-сетне успя да хване такси. В дома му, на булевард „Ришар Льоноар“, още светеше. Извади ключа си, както винаги. И също както винаги, жена му отвори, преди още да е намерил ключалката. Беше по нощница, боса, а очите й бяха подути от сън. Веднага се върна във вдлъбнатината на леглото, откъдето току-що се беше вдигнала.

— Колко е часът? — попита го тя отнесено.

— Един и десет.

Той се усмихна при мисълта, че в един друг апартамент, по-разкошен, но бездушен, друга двойка преживява горе-долу същите мигове.

Поен и жена му не се чувстваха у дома си. Това не беше нито тяхната стая, нито тяхното легло. Те бяха чужди хора в тази огромна официална сграда, в която живееха сега и която сигурно им се струваше пълна е клопки.

— Какво искаше от теб?

— Честно казано, не знам точно какво.

Беше само наполовина будна. Докато той се събличаше, тя се опитваше да се събуди напълно.

— Разбра ли защо искаше да се види с теб?

— Най-вероятно просто за да ми поиска съвет.

Не искаше да употребява думата „подкрепа“, която щеше да бъде по-точна. Беше много странно. Струваше му се, че ако тук, сред едва ли не осезаемата семейна атмосфера на своя апартамент, той бе произнесъл думите доклада „Калам“ , щеше да избухне в смях.

Но половин час по-рано, на булевард „Пастьор“, тези думи имаха драматичен оттенък. Един министър в безизходно положение ги бе произнесъл преди това с ужас. Един министър-председател се бе обезпокоил, за да заговори за това като за най-важен държавен проблем.

Ставаше дума за трийсетина листа хартия, които се бяха подмятали години наред на някой таван или някъде другаде, без някой да им обърне внимание. А един пазач изведнъж ги бе открил, може би случайно.

— За какво си мислиш?

— За някой си Пикмал.

— Кой е той?

— И аз не знам точно.

Беше вярно, че си мислеше за Пикмал или, по-скоро, повтаряше си двете срички на фамилията му и те му се струваха смешни.

— Приятни сънища.

— И на теб приятни сънища. Знаеш ли, събуди ме утре в седем часа.

— Защо толкова рано?

— Трябва да се обадя по телефона.

Госпожа Мегре вече беше протегнала ръка, за да угаси лампата, понеже копчето й беше от нейната страна на леглото.

Една ръка докосна лекичко рамото му и един глас му прошепна в ухото:

— Мегре! Седем часът е!

Уханието от чашата с кафе, която жена му държеше в ръка, стигна до ноздрите му. Сетивата и мозъкът му започнаха да функционират подобно на оркестър, когато музикантите започват да настройват инструментите си. Все още нямаше координация между тях. Седем часът, което означаваше ден, различен от другите, понеже обикновено ставаше в осем. Без да отваря клепачи, той откри, че времето е слънчево, докато предния ден беше мъгливо. Още преди представата за мъглата да му напомни за булевард „Пастьор“, той почувства неприятен вкус в устата, който отдавна не се беше появявал при събуждането му. Зачуди се дали не е препил предната вечер и си спомни за малките чашки без столче и за ракията от родното село на министъра.

Отвори мрачно очи и седна в леглото. Успокои се донякъде, като установи, че не го боли глава. Не си беше дал сметка предната вечер, че бяха изпразвали чашките си няколко пъти.

— Уморен ли си? — попита жена му.

— Не, няма ми нищо.

Взе да пие кафето си на малки глътки, с подути очи, като се оглеждаше наоколо. После промърмори, все още сънен:

— Времето е хубаво.

— Да, паднала е слана.

Времето бе прохладно и свежо като домашно бяло вино. Ред привични шумове показваха, че на булевард „Ришар Льоноар“ градът се пробужда от сън.

— Толкова рано ли трябва да излизаш?

— Не, само трябва да се обадя по телефона на Шабо, а пък след осем часа може да не го намеря у тях. Ако във Фонтене сюр Конт е пазарен ден, той сигурно ще излезе дори в седем и половина.