Жорж Сименон - Мегре при министъра

Той изпи чашата си на един дъх, вперил поглед в едно от копчетата на сакото на Мегре.

— Да, драги министър-председател… Извинете ме за това, че не ви се обадих по-рано… По-добре съм, да… Не беше нищо особено… Може би от умора, да… А освен това… Исках да ви кажа…

Мегре чуваше как в апарата отеква глас, в който нямаше нищо успокояващо. А Поен беше заприличал на дете, на което се карат и което безуспешно се опитва да се оправдае.

— Да… Зная… Повярвайте ми…

Най-сетне го оставиха да говори и той се опитваше да намери подходящите думи.

— Разбирате ли, случи се нещо… най-невероятно… Какво казвате?… Става дума за доклада, да… Бях го донесъл вчера тук, в личния си апартамент… Да, на булевард „Пастьор“…

Само ако можеше да го оставят да разкаже историята така, както той искаше! Обаче все го прекъсваха. И така го объркваха.

— Ама, разбира се… Имам навик да идвам да работя тук, когато… Какво казвате? Да, в момента се намирам в него… Ама не, жена ми изобщо не знаеше, в противен случай щеше да ми предаде вашето съобщение… Не! Докладът „Калам“ вече не е у мен… Точно това се опитвам да ви кажа още от самото начало… Бях го оставил тук, понеже си мислех, че ще бъде на по-сигурно място, отколкото в министерството. Обаче когато дойдох тук да си го взема днес следобед, след като се видяхме с вас…

Мегре отвърна поглед, като видя как две сълзи от яд или от унижение бликнаха изпод плътните му клепачи.

— Да, направих си труда добре да потърся… Не! Разбира се, че не съм го направил…

И като постави ръка върху слушалката, той прошепна на Мегре:

— Пита ме дали съм предупредил полицията…

Сега той само слушаше примирено, като промърморваше от време на време:

— Да… да… Разбирам…

Цялото му лице бе плувнало в пот. Мегре се изкушаваше да отиде да отвори прозореца.

— Кълна ви се, драги министър-председател…

Горното осветление не беше запалено. Двамата мъже и отсамната част на бюрото бяха осветени само от една лампа със зелен абажур. Заради това останалата част от помещението тънеше в полумрак. От време на време се дочуваше как някое такси изсвирва сред мъглата на булевард „Пастьор“, а по-рядко прозвучаваше свирката на преминаващ влак.

Снимката на бащата на стената беше на около шейсет и пет годишен мъж. Вероятно е била правена преди десетина години, ако се съдеше по възрастта на Поен. А на фотографията на майката беше снимана жена едва на около трийсет години, с рокля и прическа от началото на века. Оттук Мегре си направи извода, че както и собствената му майка, госпожа Поен е починала, когато синът й е бил невръстно дете.

Имаше няколко възможности, за които той още не беше споменавал на министъра, и сега, без да ще, те започнаха да се въртят в главата му. Заради телефонното обаждане, на което бе станал неволен свидетел, той си мислеше за Малтер, министър-председателя, който беше едновременно с това министър на вътрешните работи и поради този факт имаше власт над националната сигурност.

Ако предположеше, че Малтер е подушил за посещението на Пикмал на булевард „Сен Жермен“ и е наредил да наблюдават Огюст Поен… Или дори, че след разговора, който е имал с него…

Можеше да се предположи всичко — както, че той може да е решил да вземе документа, за да го унищожи, както и за да го запази като коз в ръцете си.

В този случай често употребяваният журналистически израз беше съвършено точен. Докладът „Калам“ беше истинска бомба, която предоставяше на своя притежател нечувани възможности.

— Да, драги министър-председател… Никаква полиция, разбира се…

Но онзи, изглежда, обсипваше Поен с въпроси, заради които губеше почва под краката си. Погледът му призоваваше Мегре на помощ, но изобщо не бе възможно да му се помогне. Той вече започваше да се огъва.

— Лицето, което се намира в моя кабинет, не е тук в качеството на…

При това беше силен човек — и физически, и душевно. Мегре също се смяташе за силен човек. Но въпреки това навремето и той се бе огънал, след като също беше попаднал между колелцата на един не чак толкова могъщ механизъм. Много добре си спомняше, че най-много го бе съкрушавало именно чувството, че се е сблъскал с някаква безименна сила, без лице, която не може да бъде уловена. И цял живот щеше да си спомня за това. Както и че тази сила за всички бе Силата с главна буква, ПРАВОТО.

Поен издаде и последната тайна.

— Това е комисарят Мегре… Помолих го да дойде като частно лице… Сигурен съм, че той…