Жорж Сименон - Мегре при министъра

— В Ла Рош-сюр-Йон ли е родена?

— Баща й беше адвокат там.

— Да се върнем сега на въпроса за ключовете. Кой друг освен нея има ключове?

— Секретарката ми, госпожица Бланш.

— А фамилията й?

Мегре си водеше записки в черния тефтер.

— Бланш Ламот. Трябва да е на… чакайте малко… на четирийсет и една… не, на четирийсет и две години.

— Отдавна ли я познавате?

— Започна да работи при мен като машинописка, едва навършила седемнайсет години и току-що завършила училището Пижие.

— И тя ли е от Ла Рош?

— От едно село в околностите. Баща й беше месар.

— Хубава ли е?

Поен като че се замисли, все едно че никога не си бе задавал този въпрос.

— Не, не би могло да се каже.

— Била ли е влюбена във вас?

Мегре се усмихна, като видя министъра да се изчервява.

— Как разбрахте? Да речем, че е влюбена по свой начин. Не мисля, че в живота й някога е имало мъж.

— Ревнува ли ви от жена ви?

— Не в обичайния смисъл на думата. Предполагам, че ревнува от онова, което смята за своя територия.

— Тоест, че в канцеларията тя е тази, която се грижи за вас, нали?

Макар че Поен имаше дълъг житейски опит, той се изненада от факта, че Мегре открива толкова обичайни истини.

— Вие ми казахте, че тя е била във вашата канцелария, когато са ви съобщили за появата на Пикмал. Вие сте й казали да излезе. Когато я повикахте отново, още ли държахте доклада в ръка?

— Да, струва ми се… Обаче ви уверявам…

— Разберете, господин министър, че не обвинявам никого, не подозирам никого. И аз като вас просто се опитвам да си изясня нещата. Някой друг има ли ключове за този апартамент?

— Дъщеря ми също има.

— На каква възраст е?

— Ан-Мари ли? На двайсет и четири.

— Омъжена ли е?

— Трябва или, по-точно, трябваше да се омъжи идния месец. Обаче при тази буря, която се задава, вече не знам. Позната ли ви е фамилията Курмон?

— Само по име.

Докато фамилията Малтер беше известна в областта на политиката, фамилията Курмон бе не по-малко известна в дипломацията, най-малкото от три поколения насам. Робер Курмон, който притежаваше къща на улица „Дьо ла Фезандери“ и беше един от последните французи, носещи монокъл, в продължение на трийсет години бе посланик ту в Токио, ту в Лондон, и беше член на Института.

— За сина ли?

— Да, за Ален Курмон. На трийсет и две години вече е бил аташе в три-четири посолства, а сега е шеф на една важна служба в Министерството на външните работи. Вече е назначен на работа в Буенос Айрес и ще трябва да замине за там три седмици след сватбата си. Сега разбирате, че положението е още по-трагично, отколкото изглежда. Скандал като този, който ме очаква утре или вдругиден…

— Дъщеря ви често ли е идвала тук?

— Не, откакто официално живеем в хотела на министерството.

— Това никога ли не й се е случвало?

— Предпочитам да ви кажа всичко, комисар. В противен случай нямаше да има смисъл да ви викам. Ан-Мари завърши средно образование, а после получи и диплома за висше по философия. Тя не е точно от онези жени, които наричат учени, обаче не прилича и на младите момичета от едно време. Веднъж, преди около един месец, намерих тук цигарен фас. Госпожица Бланш не пуши, жена ми — също. Попитах Ан-Мари и тя си призна, че понякога идват двамата с Ален тук, в този апартамент. Изобщо не се опитах да разбера нещо повече. Спомням си думите, които ми каза тогава, без да се изчервява, като ме гледаше право в очите: „Трябва да бъдеш реалист, татко. Аз съм на двайсет и четири години, а той е на трийсет и две.“

— Вие имате ли деца, Мегре?

Комисарят поклати глава.

— Предполагам, че днес няма фасове от цигари?

— Не.

След като трябваше да отговаря само на въпросите, Поен вече не беше толкова смазан. Точно като болния, който отговаря на въпросите на лекаря и знае, че в края на краищата той ще му предпише някакво лекарство. А може би Мегре нарочно протакаше тази история с ключовете?

— Още някой друг?

— Шефът на кабинета ми.

— Кой е той?

— Казва се Жак Фльори.

— Отдавна ли го познавате?

— Бяхме заедно в лицея, а после и в университета.

— И той ли е от Ванде?

— Не, той е от Ниор. Не е толкова далече. Горе-долу на моята възраст е.

— Адвокат ли е?

— Не, никога не е бил в адвокатството.

— Защо?

— Той е доста странен човек. Родителите му бяха богати. Когато беше млад, нямаше никакво желание да работи редовно. На всеки шест месеца се запалваше по нещо ново. Известно време например си беше решил да се занимава с корабни съоръжения и по онова време имаше няколко кораба. После се зае с някакво предприятие в колониите, но то не беше успешно. След това го загубих от поглед. След като ме избраха за депутат, го срещах от време на време в Париж.