Жорж Сименон - Мегре и сянката върху пердето

Покойникът си седеше в своята канцелария, съвсем сам, опрял глава върху разпръсналите се книжа.

Внезапно от втория етаж долетя вик. Пронизителен вик, като че отчаян призив за помощ. Но портиерката дори не трепна, само въздъхна, докато отваряше вратата на своята стая:

— Ох, пак тази, лудата…

Тя извика на свой ред, понеже едно от хлапетата й беше счупило чиния. Тук, на светлото, Мегре виждаше едно слабо и уморено лице. И тяло, което сякаш беше лишено от възраст.

— Кога ще започне всичко, разните там формалности? — попита го тя.

Будката за цигари отсреща още беше отворена и след няколко минути Мегре се затвори в телефонната кабина. Също полугласно започна да дава разпорежданията си.

— Да… Прокуратурата… 61… Това е почти на ъгъла на улица „Тюрен“… Предупредете освен това Института за съдебно идентифициране… Ало!… Да, аз оставам на мястото…

Направи няколко крачки по тротоара, мина машинално под портала и накрая застана посред двора, мрачен, свил рамене заради студа.

Светлините зад прозорците започваха да гаснат. Тялото на покойника продължаваше да се очертава като китайска сянка зад матовото стъкло.

Спря някакво такси. Още не бяха онези от прокуратурата. Млада жена прекоси двора със забързани крачки, оставяйки след себе си силна миризма на парфюм, и бутна вратата на канцеларията.

Последва поредица от действия, в резултат на които се стигна до забавна ситуация. След като откри трупа, младата жена се обърна рязко. На рамката на вратата видя високия силует на Мегре. Инстинктивно асоцииране на образи: мъртвец от едната страна, убиец от другата.

Тя се присви, ококори очи и отвори уста, за да извика за помощ, при което изпусна на земята ръчната си чантичка.

Мегре нямаше време за преговори. Сграбчи я за едната ръка и сложи другата на устата й.

— Тихо!… Грешите!… Полиция!…

Още преди да е осъзнала смисъла на тези думи, тя се мъчеше да се освободи, тъй като беше твърде импулсивна, опита се да го ухапе и да го ритне с тока на обувката си.

Чу се шум от късане на плат: беше презрамката на роклята й.

И най-сетне всичко се успокои. Мегре повтори:

— Не вдигайте шум. Аз съм от полицията. Няма смисъл да вдигаме на крак цялата къща.

Имаше нещо твърде нехарактерно около това престъпление — необичайната за подобен случай тишина, спокойствието, двайсет и осемте наематели, които продължаваха да водят своето обичайно съществуване около трупа.

Младата жена привеждаше в ред облеклото си.

— Любовница ли му бяхте?

Тя хвърли злобен поглед към Мегре, докато търсеше безопасна игла, за да закачи презрамката си.

— Имахте ли среща с него тази вечер?

— Да, в осем часа, в ресторант „Селект“… Трябваше да вечеряме заедно, а после да ходим на театър…

— Като видяхте, че не идва в осем часа, не му ли се обадихте?

— Обадих му се. Отговориха ми от централата, че апаратът е оставен отворен.

Двамата едновременно погледнаха към телефона върху бюрото. Вероятно го беше бутнал, като е падал напред.

Стъпки отекнаха в двора, където и най-малкият шум се усилваше тази вечер, като че бяха в камбанария. Портиерката го повика от прага, за да не вижда мъртвеца.

— Господин комисар… От кварталната полиция…

Тя не ги харесваше. Пристигнаха в група от четирима или петима, като изобщо не се стараеха да минат незабелязани. Един от тях дори започна да разказва някаква забавна история. Друг попита, след като стигна до канцеларията:

— Къде се намира трупът?

Кварталният полицейски комисар отсъстваше заместваше го неговият секретар, така че Мегре можеше без никакво притеснение да ръководи операцията.

— Оставете хората си отвън. Очаквам да пристигнат от прокуратурата. За предпочитане е наемателите да не разберат какво се е случило…

Докато секретарят на комисаря обикаляше из канцеларията, той отново се обърна към младата жена.

— Как се казвате?

— Нина… Нина Моанар, но всички ме наричат просто Нина…

— Отдавна ли познавате Куше?

— От шест месеца може би…

Нямаше нужда да й задава много въпроси. Достатъчно беше да я наблюдава. Беше доста хубаво момиче. Роклята й беше от известна фирма. Обаче начинът, по който се гримираше, начинът, по който държеше чантата и ръкавиците си и гледаше агресивно хората, издаваха, че работи в мюзикхол.

— Танцьорка ли сте?

— Работех в „Мулен Бльо“…

— А сега?

— Сега съм с него…

Не бе имала време дори да заплаче. Всичко беше станало прекалено бързо.