Жорж Сименон - Мегре и сянката върху пердето

— Какво?

— Нищо! Нищо не зная… В колко часа е…

— Престъплението вероятно е било извършено между осем и девет часа…

Господин Дьо Сен Марк въздъхна, приглади посребрените си коси, кимна за довиждане на Мегре и пое по стълбата, която водеше към неговия апартамент.

През това време портиерката стоеше на разстояние. После отиде до някакъв човек, който ходеше приведен напред-назад под портала. Когато се върна при комисаря, той я попита:

— Кой е този?

— Господин Мартен… Търси едната си ръкавица, която бил изпуснал. Трябва да ви кажа, че никога не излиза без ръкавици, дори за да отиде само за цигари на петдесет метра оттук.

Сега господин Мартен се въртеше около кофите за боклук, палеше клечки кибрит една след друга, докато най-сетне не се примири и се прибра у дома си.

Мъжете в двора си стискаха ръцете. Онези от прокуратурата си отиваха. Секретарят на съдия-следователя проведе съвсем кратък разговор с Мегре.

— Оставям ви да работите. Ще ме държите в течение, естествено.

Все така изискан като картина от модно списание, господин Филип се поклони на комисаря и го попита:

— Имате ли още нужда от мен?

— Утре пак ще се видим… Предполагам, че ще бъдете в канцеларията си?…

— Да, както винаги… Точно в девет часа…

Настъпи вълнуващ миг, без обаче да бъде белязан от каквото и да било събитие. Дворът продължаваше да тъне в мрак. Все така светеше една-единствена лампа. И порталът с неговата запрашена крушка си беше същият.

Отвън колите потегляха, плъзгайки се по асфалта, и за миг осветиха с фаровете си дърветата по площад „Де Вож“.

Мъртвия вече го нямаше. Канцеларията изглеждаше така, все едно че е имало обир. Никой не се беше сетил да изгаси лампите и сега лабораторията беше осветена, като че там предстоеше усилена нощна работа.

Ето че отново бяха останали само трима насред двора, три съвършено различни същества, които не се бяха познавали допреди един час, но при все това като че бяха свързани от някаква тайнствена близост.

Нещо повече — бяха като членовете на семейство, които остават сами след погребението, когато чуждите хора вече са си отишли!

Беше само бегло впечатление на Мегре, докато гледаше ту разстроеното лице на Нина, ту изопнатите черти на портиерката.

— Сложихте ли вече децата си да спят?

— Да… Но още не са заспали… Не са спокойни… Все едно чувстват, че…

Госпожа Бурсие искаше да попита нещо: беше въпрос, от който се срамуваше едва ли не. Обаче той имаше основно значение за нея…

— Смятате ли, че…

Погледът й обходи целия двор и като че се спираше на всеки неосветен прозорец.

— … че… че е някой оттук?

Сега вече гледаше втренчено към портала — онзи широк свод, чиято врата винаги беше отворена, освен след единайсет часа вечерта, и свързваше двора с улицата, като даваше свободен достъп до сградата на всеки непознат, идващ отвън.

Нина стоеше в неестествена поза и от време на време крадешком хвърляше по някой поглед към комисаря.

— Без съмнение разследването ще отговори на вашия въпрос, госпожо Бурсие… Засега изглежда сигурно едно нещо: онзи, който е откраднал тези триста хиляди франка, не е същият човек, който е извършил убийството. По-вероятно е, след като господин Куше е пречел с гърба си на достъпа до касата… Кажете ми, впрочем, тази вечер имаше ли светлина в лабораторията?

— Момент!… Да, мисля, че светеше… Но светлината беше някак си по-слаба. Сигурно господин Куше беше запалил една-две лампи, за да отиде до умивалниците, които са в самото дъно на помещенията…

Мегре си направи труда да изгаси всичко, а портиерката продължаваше да стои на прага, макар че тялото вече го нямаше. В двора той отново се сблъска с Нина, която го чакаше. Дочу някъде над главата си шум от предмет, който се докосва до стъклото на прозорец. Обаче всички прозорци бяха затворени, всички лампи бяха угасени.

Някой беше помръднал, някой дебнеше в мрака на някоя от стаите.

— До утре, госпожо Бурсие… Ще бъда тук, преди да отворят канцелариите.

— Ще ви изпратя! Трябва да заключа пътната врата…

Като излязоха на улицата, Нина отбеляза:

— Мислех, че имате кола.

Не се решаваше да се раздели с него. Забила поглед в земята, тя добави:

— Къде живеете?

— На две крачки оттук, булевард „Ришар Льоноар“.

— Метрото вече не върви, нали?

— Не, мисля, че не.

— Трябва да ви призная нещо…

— Слушам ви.

Тя все така не смееше да го погледне. Чуха зад гърба си портиерката да дърпа резетата на вратата, после стъпките й се отдалечиха по посока на жилището й. На площада нямаше жива душа. Фонтаните напевно ромоляха. Часовникът на кметството би един часа.