Жорж Сименон - Мегре и сянката върху пердето

Но за да отворят касата, трябваше да преместят тялото. Трябваше да изчакат, докато фотографите си свършат работата. Съдебният лекар пишеше своя протокол — Куше е бил убит с куршум в гърдите и тъй като е била разкъсана аортата, смъртта е настъпила мълниеносно. Можеше да се определи, че разстоянието между убиеца и жертвата е било три метра. И най-накрая, куршумът е бил изстрелян от оръжие с най-често срещания калибър — 6,35 мм.

Господин Филип даде някои обяснения на съдия-следователя:

— Тук, на площад „Де Вож“, са само лабораториите ни, които се намират зад тази канцелария.

Той отвори една врата. Пред очите на всички се откри голяма зала с остъклен таван, в която бяха подредени хиляди епруветки. На Мегре му се стори, че чува някакъв шум зад една друга врата.

— Какво има тук?

— Морски свинчета. А отдясно са канцелариите на стенографките и на служителите. Имаме и други помещения в Пантен, където се извършва по-голямата част от експериментите. Вероятно знаете, че серумите на доктор Ривиер са известни в цял свят…

— И Куше ги е лансирал?

— Да! Тъй като доктор Ривиер не разполагаше с пари, Куше финансира изследванията му. Преди десетина години той създаде лаборатория, която навремето не беше придобила значението на тази тук…

— А доктор Ривиер продължава ли участието си във фирмата?

— Той почина преди пет години, при автомобилна катастрофа.

Най-сетне вдигнаха тялото на Куше и щом като отвориха вратата на касата, се чуха учудени възгласи: всички пари, които са се съдържали в нея, бяха изчезнали. Бяха останали само документи. Господин Филип взе да им обяснява:

— Изчезнали са не само онези триста хиляди франка, които господин Куше със сигурност е донесъл, но още шейсет хиляди, които са били прибрани в касата днес следобед и които сложих със собствените си ръце, хванати с ластик!

В портфейла на мъртвия нямаше нищо! Или по-скоро — само два номерирани билета за Мадлената.

— Те бяха за нас двамата! Трябваше да ходим заедно там.

Бяха приключили. Бъркотията се беше усилила още повече. Фотографите сгъваха стативите на своите апарати, които пречеха. Съдебният лекар си миеше ръцете на една чешма с фонтанче, която бе открил в един от шкафовете. Секретарят на съдия-следователя вече проявяваше признаци на умора.

Но само за няколко мига, въпреки цялата какофония, Мегре все пак успя да остане насаме с мъртвеца.

Беше як мъж, по-скоро нисичък и пълничък. Също като Нина, вероятно така и не се беше освободил напълно от известна доза вулгарност въпреки добре скроените си дрехи, въпреки поддържаните нокти и коприненото бельо, направено му по мярка.

Русите му коси бяха започнали да оредяват. Очите вероятно са били сини и са имали донякъде детски израз.

— Беше готин тип! — чу глас зад гърба си.

Беше Нина, която в момента плачеше от умиление и използваше Мегре като свидетел, понеже не смееше да заприказва някой от по-важните хора от прокуратурата.

— Кълна ви се, че беше готин тип!… Веднага щом решеше, че нещо може да ми направи удоволствие… И не само на мен!… На когото и да било!… Никога не съм виждала човек да дава толкова големи бакшиши като него… Дори прекаляваше и му се карах… Казвах му, че хората го смятат за будала… Тогава той ми отвръщаше: „Не ме е грижа…“

Комисарят я попита със сериозен тон:

— Беше ли весел човек?

— Да, по-скоро весел… Но всъщност в душата си не беше весел… Разбирате ли?… Трудно е да се обясни… Имаше нужда да се движи, да върши нещо… Ако не правеше нищо, ставаше мрачен и тревожен…

— А жена му?…

— Виждала съм я само веднъж, отдалече… Не мога да кажа нищо лошо за нея…

— Къде живееше Куше?

— На булевард „Осман“… Но повечето време живееше в Мьолан, там имаше вила…

Мегре се обърна бързо. Видя портиерката, която не смееше да влезе и му правеше знаци, като го гледаше с още по-нещастен израз на лицето.

— Слушайте!… Той слиза…

— Кой?…

— Господин Дьо Сен Марк… Сигурно е чул цялата шумотевица… Ето го… И всичко това в ден като днешния!… Представете си…

Бившият посланик слизаше колебливо по халат. Беше познал хората от прокуратурата. Впрочем носилката с тялото мина покрай него.

— Какво е това? — попита той Мегре.

— Един човек, който е бил убит. Куше, собственикът на серумите.

На комисаря му се стори, че събеседникът му е поразен внезапно от някаква мисъл, като че си беше спомнил нещо.

— Познавахте ли го?

— Не… Искам да кажа, че съм чувал за него…