Жорж Сименон - Мегре и сянката върху пердето

— Сигурно ще си помислите, че злоупотребявам с вас… Всъщност не знам какво ще си помислите… Казах ви, че Реймон беше много щедър човек… Не знаеше цената на парите… Даваше ми всичко, което поискам… Разбирате ли ме?…

— Е, и?…

— Сигурно ще ви се стори смешно… Исках колкото се може по-малко… Винаги чаках той да се сети… Впрочем, след като почти винаги бяхме заедно, нямах нужда от нищо. Днес трябваше да вечерям с него… Това е…

— Останали сте без пукната пара, така ли?

— Не, дори не е това! — запротестира тя. — Още по-глупаво е! Смятах да му поискам пари тази вечер. На обяд платих една сметка.

Измъчваше се. Дебнеше реакцията на Мегре, готова да спре при първата усмивка.

— Не съм си и помисляла, че може да не дойде. Имах още малко пари в чантичката… Докато го чаках в „Селект“, ядох стриди, а после лангуста… После се обадих по телефона. Чак като стигнах тук, забелязах, че ми остават точно толкова пари, колкото да си платя таксито.

— А у вас?

— Живея на хотел…

— Питам ви дали нямате поне малко заделени пари…

— Аз ли?

Тя се изсмя нервно.

— За какво?… Нима можех да предвидя това?… Но дори и да знаех, нямаше да искам…

Мегре въздъхна.

— Елате с мен до булевард „Бомарше“. Само там можете да намерите такси по това време. Какво решавате?

— Не знам… аз…

Тя потръпна. Вярно, че беше само по копринена рокля.

— Не е ли направил завещание?

— Откъде мога да знам?… Да не мислите, че хората се занимават с тези неща, когато всичко им е наред?… Реймон беше готин тип… Аз…

Тя плачеше беззвучно, както си вървеше. Комисарят сложи банкнота от сто франка в ръката й и направи знак на едно минаващо такси да спре. После промърмори, като пъхна още по-дълбоко свитите в юмрук ръце в джобовете:

— До утре… Нали ми казахте хотел „Питал“?…

Когато вече си лягаше, госпожа Мегре се събуди само за да промърмори в полусън:

— Вечерял ли си поне?

Когато излизаше от къщи към осем часа сутринта, Мегре имаше избор между три неща, които трябваше да направи през този ден: да отиде отново в помещенията на площад „Де Вож“ и да разпита персонала; да посети госпожа Куше, която вероятно вече е била въведена в течение на събитията от кварталната полиция; и най-сетне отново да разпита Нина.

Още със събуждането си беше съобщил по телефона на Съдебната полиция списъка на наемателите на въпросната сграда, както и имената на всички лица, замесени отблизо или отдалеч в разигралата се драма, така че, когато минеше през канцеларията си, там щяха да го очакват подробни сведения.

Пазарът на булевард „Ришар Льоноар“ беше в своя разгар. Беше толкова студено, че комисарят вдигна кадифената яка на палтото си. Площад „Де Вож“ беше близо, но трябваше да отиде пеш дотам.

Мина един трамвай по посока на площад „Питал“ и Мегре най-накрая взе решение. Първо щеше да посети Нина.

Разбира се, тя още не беше станала. На рецепцията на хотела го познаха и се разтревожиха.

— Нали не е замесена в някоя неприятна история? Толкова спокойно момиче!

— Има ли много посетители?

— Не, само приятелят й.

— Старият или младият?

— Тя има само един. Нито млад, нито стар…

Хотелът беше комфортен, с асансьор и телефон в стаите. Мегре се качи на третия етаж и почука на № 27. Чу някой да помръдва в леглото, а после глас, който едва измънка:

— Какво има?

— Отворете, Нина!

Нечия ръка сигурно се измъкна изпод одеялата и успя да стигне до резето на вратата. Мегре влезе във влажния полумрак, видя разтревоженото лице на младата жена и отиде да дръпне пердетата.

— Колко е часът?

— Още няма девет… Не се притеснявайте заради мен…

Тя премигна заради силната светлина. В този вид не беше хубава и приличаше по-скоро на малко момиче от село, отколкото на градска хубавица. Два-три пъти прокара ръка по лицето си, после седна на леглото, като се подпря на възглавницата. Накрая взе телефонната слушалка.

— Донесете ми закуската, ако обичате!

После се обърна към Мегре:

— Ама че история! Нали не ми се сърдите, че вчера вечерта ви поисках тези пари назаем? Беше глупаво! Ще трябва да отида да си продам бижутата…

— Много ли имате?

Тя посочи тоалетната масичка, на която в рекламен пепелник бяха сложени пръстен, гривна и часовник. Всички неща, взети заедно, струваха приблизително пет хиляди франка.

Почука се на съседната врата. Нина напрегна слух и на лицето й се появи неопределена усмивка, когато отново чу упоритото почукване.