Жорж Сименон - Мегре и сянката върху пердето

Все едно че бе преминала вихрушка, която прочисти небето от облаците. В резултат на това къщата на площад „Де Вож“ се бе променила напълно. Характерът на самите събития се променяше. Някои неща ставаха по-ясни. А други, напротив, ставаха по-неясни и по-тревожни.

До такава степен, че Мегре дори не смееше вече да говори. Имаше нужда да сложи ред в мислите си. С растящо безпокойство гледаше ту единия, ту другия от двамата мъже.

През онази нощ портиерката го беше запитала, докато гледаше всички прозорци на къщата, които се виждаха от двора:

— Мислите ли, че е някой от къщата?

И погледът й се беше спрял най-накрая на свода на портала. Тя се надяваше, че убиецът беше дошъл оттам, че беше някой външен човек.

Обаче не беше така! Драмата наистина беше в къщата! Мегре не беше в състояние да каже защо, но беше сигурен в това.

Каква драма? Той изобщо не знаеше.

Само усещаше как невидими конци се протягат, свързвайки толкова различни точки от пространството: от площад „Де Вож“ до онзи хотел на улица „Пигал“, от апартамента на семейство Мартен до канцеларията за серуми на доктор Ривиер, от стаята на Нина до тази на затъпялата от етера двойка.

Най-странен бе може би фактът, че господин Мартен бе захвърлен в този лабиринт като някакъв безумен пумпал. Той винаги носеше ръкавици. Дори самото му бежово палто само по себе си беше като знак за достоен и подреден живот. А неспокойният му поглед напразно се опитваше да се задържи на някаква точка.

— Дойдох да съобщя на Роже… — запелтечи той.

— Да!

Мегре го гледаше право в очите, спокойно и съсредоточено и едва ли не очакваше събеседникът му да започне да се смалява от тревога.

— Жена ми съвсем правилно ми каза, че е по-добре ние да…

— Да, разбирам!

— Роже е много…

— Много впечатлителен! — довърши Мегре неговото изречение. — Просто е много нервно момчето!

Младежът, който вече пиеше третата си чаша вода, му хвърли изпълнен с омраза поглед. Сигурно беше на около двайсет и пет години, обаче чертите на лицето му вече изглеждаха уморени, а клепачите — посърнали.

Но въпреки това беше хубав, с онази красота, която обикновено привлича жените. Кожата му беше матова. И дори умореният и донякъде отвратен израз на лицето му придаваше известна романтичност.

— Я ми кажете, Роже Куше, често ли се виждахте с баща си?

— Понякога!

— И къде ставаше това?

Мегре го гледаше сурово.

— В неговата канцелария… Или пък в някой ресторант…

— Кога го видяхте за последен път?

— Не си спомням… Преди няколко седмици…

— И му поискахте пари, нали?

— Както обикновено!

— С една дума, той ви е издържал, така ли?

— Беше достатъчно богат, за да…

— Една секунда! Къде бяхте вчера, към осем часа вечерта?

Той изобщо не се поколеба.

— Бях в „Селект“! — каза той с иронична усмивка, която означаваше: „Ако си мислите, че не знам каква е целта на вашия въпрос!“

— Какво правехте в „Селект“?

— Чаках да дойде баща ми!

— Значи сте имали нужда от пари! И сте знаели, че той ще дойде в „Селект“…

— Той ходеше там почти всяка вечер заедно с гаджето си! Впрочем следобеда го чух да говори по телефона. Понеже през стената се чува всичко, което се говори в съседната стая.

— Когато установихте, че баща ви няма да дойде, не ви ли хрумна да отидете при него, в канцеларията му на площад „Де Вож“?

— Не!

Мегре взе от камината снимка на младежа, заобиколена от множество снимки на жени. Прибра я в джоба си, като промърмори:

— Ще разрешите ли?

— Щом ви прави удоволствие!

— Нали не мислите, че…? — започна господин Мартен, без да довърши изречението си.

— Не мисля абсолютно нищо. Това ме навежда на мисълта да ви задам няколко въпроса. Какви бяха отношенията на вашето семейство с Роже?

— Той не идваше често при нас.

— А когато идваше?

— Оставаше само за по няколко минути.

— Майка му в течение ли е относно неговия начин на живот?

— Какво искате да кажете?

— Не се правете на идиот, господин Мартен! Жена ви знае ли, че нейният син живее в Монмартър, без да работи абсолютно нищо?

Служителят заби притеснено поглед в земята.

— Често съм се опитвал да го накарам да започне да работи! — въздъхна най-сетне той.

Сега вече младежът започна с нетърпение да потропва с ръка по масата.

— Може би ще забележите най-сетне, че съм още по пижама и че…

— Ще бъдете ли така добър да ми кажете дали вчера вечерта сте видели в „Селект“ някоя позната личност?