Жорж Сименон - Мегре и сянката върху пердето

— Ами не знам…

— С една дума, той не работи. А има ли пари? Харчи ли много?

— Не! Ние се храним почти винаги в ресторант на самообслужване.

— А често ли говори за баща си?

— Нали вече ви казах, че само веднъж го бе споменал.

— Можете ли да ми опишете неговия посетител? Срещали ли сте го по-рано?

— Не, не съм! Някакъв мъж, който… как да кажа? Стори ми се, че е съдия-изпълнител. Когато дойдох тук, си мислех, че е точно така и сигурно Роже има дългове…

— Добре ли е облечен?

— Чакайте малко… Беше с мека шапка, бежово палто, ръкавици…

Между двете стаи имаше врата, закрита с перде. Вероятно беше зазидана. Мегре би могъл просто да долепи ухото си до нея и да чуе всичко, но му беше неприятно да направи това пред двете жени.

Нина се обличаше. Вместо да се изкъпе, тя се задоволи просто да изтрие с влажна кърпа лицето си. Очевидно беше нервна. Всички нейни движения бяха резки. Личеше, че събитията се развиват прекалено бързо за нея, че сега тя очаква да й се случат всички нещастия на света и че вече няма сила нито да реагира, нито дори да се помъчи да разбере какво става.

Другата жена бе по-спокойна, може би защото беше все още под въздействието на етера, а може би просто защото имаше повече опит с този род неща.

— Как се казвате?

— Селина.

— Работите ли нещо?

— Да, фризьорка съм, на надомна работа.

— Записана ли сте в регистъра на Нравствената полиция?

Тя поклати глава в знак на отрицание, без дори да се възмути. От съседната стая продължаваха да долитат тихи гласове.

Нина беше облякла рокля. Огледа стаята край себе си и внезапно избухна в плач, като смотолеви:

— О, Господи, о, Господи!

— Тази история е много странна! — произнесе бавно Селина. — Ако наистина става дума за престъпление, всички ние ще си имаме доста големи неприятности.

— А вие къде бяхте вчера към осем часа вечерта?

Тя се замисли.

— Чакайте малко… Към осем часа… А, да! Бях в „Сирано“…

— Роже с вас ли беше?

— Не… Все пак не можем непрекъснато да сме заедно… Срещнахме се в полунощ, в будката за цигари на улица „Фонтен“…

— Той каза ли ви къде е бил?

— Изобщо не съм го питала…

Мегре виждаше от прозореца площад „Пигал“, мъничката му градинка и светещите надписи на нощните барове. Внезапно стана и тръгна към вратата.

— Чакайте ме тук и двете!

И излезе. Почука на съседната врата, а после завъртя веднага дръжката й.

Някакъв мъж в пижама седеше в единствения фотьойл в стаята, където въпреки отворения прозорец се усещаше силната миризма на етер. Друг мъж ходеше назад-напред по стаята, като жестикулираше. Беше господин Мартен, когото Мегре беше срещнал два пъти предната вечер в онзи двор на площад „Пигал“.

— О, виждам, че сте си намерили ръкавицата!

И Мегре погледна двете ръце на служителя на Службата за регистрация. Онзи пребледня толкова силно, че на комисаря му се стори за миг, че ще припадне. Устните му трепереха. Напразно се опитваше да говори, но не успяваше.

— Аз… аз…

Младежът не беше бръснат. Цветът на лицето му наподобяваше хартия, около очите имаше червеникави кръгове, а меките отпуснати устни издаваха безволие. В момента жадно пиеше вода от една чаша за миене на зъби.

— Успокойте се, господин Мартен! Не съм очаквал да ви срещна тук, особено по това време, когато отдавна би трябвало да са започнали работа във вашата канцелария.

Измери с поглед от глава до пети клетника. Трябваше да положи усилие над себе си, за да не изпита съжаление към него, толкова голямо беше неговото смущение.

От обувките до вратовръзката, която беше закрепена с помощта на пластмасова закопчалка, господин Мартен наистина беше карикатурен прототип на служителя. Един чистичък и почтен служител, с лъскави мустаци, без нито една прашинка по дрехите, който сигурно щеше да се почувства посрамен, ако излезеше от къщи без ръкавици.

А сега не знаеше какво да прави с ръцете си и погледът му шареше по всички ъгли на разхвърляната стая, като че искаше да намери вдъхновение в нея.

— Ще ми позволите ли един въпрос, господин Мартен? От колко време познавате Роже Куше?

Въпросът му не предизвика вече ужас, а смайване.

— Аз ли?

— Да, вие!

— Ами… от… откакто се ожених!

Той каза това, като че беше нещо очевидно.

— Не ви разбирам!

— Роже е завареният ми син… Синът на моята жена…

— И на Реймон Куше, така ли?

— Ами да… след като…

Той започваше да си възвръща самоувереността.

— Моята жена е първата жена на Куше… Тя има от него син, Роже… След като се бе развела, аз се ожених за нея…