Жорж Сименон - Мегре и сянката върху пердето

Десет фотьойла, облицовани в зелено кадифе. Маса като за игра на билярд. На стената — почетната дъска: двеста портрета на инспектори, убити по време на служба.

В средния фотьойл седеше изпъната дама в черно, хванала с едната ръка чантата си със сребърна дръжка, а с другата — дръжката на чадъра си.

Устните й бяха тънки, а решителният поглед бе устремен право пред нея.

Не се и помръдна, след като усети, че някой я наблюдава.

Чакаше със застинало лице.

Жената мина пред Мегре с агресивното достойнство на онези, за които иронията на другите е най-голямото нещастие на света.

— Бъдете така добра да седнете, госпожо!

Посрещна я един тромав и добродушен Мегре с леко блуждаещ поглед и й посочи да седне на стол, добре осветен от слабата светлина, която преминаваше през прозореца. Тя се настани на него точно в същата поза, в която седеше преди това в чакалнята.

Поза на достойнство, разбира се! Но и бойна поза също! Лопатките й дори не се докосваха до облегалката на стола. А облечената в черна ръкавица ръка бе готова да жестикулира, без да изпуска малката дамска чанта, която щеше да се люлее във въздуха.

— Господин комисар, предполагам, че се питате защо…

— Не! Не се питам!

Не беше проява на злоба от страна на Мегре да я обърква по този начин още от първата минута на срещата им. Но не беше и случайност. Просто знаеше, че това е необходимо.

Той, от своя страна, си имаше своя канцеларски фотьойл. Беше се излегнал назад в доста вулгарна поза и всмукваше лакомо от лулата си на кратки пресекулки.

Госпожа Мартен трепна, или по-скоро като че цялото й тяло се вцепени.

— Какво искате да кажете? Предполагам, че не сте очаквали аз да…

— Напротив!

И той й се усмихна добродушно. Отведнъж като че пръстите й престанаха да се чувстват удобно в черните памучни ръкавици. Острият поглед на госпожа Мартен бавно обходи всичко около нея и тя като че внезапно получи вдъхновение.

— Сигурно сте получили анонимно писмо?

Тя не само питаше, но и твърдеше това с фалшива сигурност в казаното. Това накара комисаря да се усмихне още по-широко, понеже беше една от характерните черти, съответстващи на всичко, което той вече знаеше за своята събеседничка.

— Не съм получавал никакво анонимно писмо…

Тя тръсна скептично глава.

— Не можете да ме накарате да повярвам…

Тя като че излизаше направо от някой семеен албум. Физически подхождаше възможно най-много на служителя от Бюрото за регистрация, за когото се беше омъжила.

Човек много лесно можеше да си ги представи как в неделния следобед вървят заедно, например, по „Шанз-Елизе“: черният и нервен силует на госпожа Мартен, винаги накривената й заради кока шапка, забързаната й походка на активна жена и онова характерно движение на брадичката, с което категорично подчертаваше някои думи… И бежовото палто на Мартен, кожените му ръкавици, бастунът, уверената и спокойна походка, стремежът му да се шляе по улиците и да се спира пред витрините…

— Да не би да държите траурни дрехи вкъщи? — промърмори лукаво Мегре, като издуха силна струя дим.

— Сестра ми почина преди три години… Искам да кажа, сестра ми от Блоа… Онази, която се омъжи за полицейски комисар… Сам виждате, че…

— Какво?…

Нищо! Тя просто го предупреждаваше да внимава! Беше вече време да го накара да разбере, че тя не е някой случаен човек!

Впрочем тя ставаше все по-нервна, защото цялата реч, която си беше приготвила, не ставаше за нищо заради този дебел комисар.

— Кога научихте за смъртта на първия си съпруг?

— Ами че… тази сутрин, както всички останали! Портиерката ми каза, че вие се занимавате с това разследване и тъй като положението ми е доста деликатно… Вие не можете да разберете.

— Напротив! Впрочем синът ви не ви ли посети вчера следобед?

— Какво намеквате?

— Нищо! Най-обикновен въпрос.

— Портиерката ще ви каже, че не е идвал да ме види най-малкото от три седмици…

Тя говореше сухо. Погледът й беше станал по-агресивен. Дали пък Мегре не беше сбъркал, като не й беше позволил да произнесе своята реч?

— Радвам се на вашата постъпка, тъй като тя доказва вашата деликатност и…

Самата дума „деликатност“ промени нещо в израза на очите на жената и тя му кимна с глава в знак на благодарност.

— Понякога възникват много мъчителни ситуации! — каза тя. — Не всички разбират това. Дори моят съпруг, който ме съветваше да не се обличам в траур! Забележете, че хем го нося, хем не. Не нося воал! Не нося траурна лента! Просто черни дрехи…