Жорж Сименон - Мегре и сянката върху пердето

— А на Роже е давал всичко, което той поиска, предполагам?

— Той направо го развали! Роже ни напусна, за да отиде да живее отделно. Все още идва от време на време при мен. Но ходеше да вижда и баща си!

— Отдавна ли живеете на площад „Де Вож“…

— Горе-долу от осем години… Когато намерихме този апартамент, дори не знаехме, че Куше се занимава с тези серуми… Мартен поиска да се преместим… Само това ми липсваше!… Ако някой трябваше да се махне, нали, това беше Куше… Куше, който беше забогатял не зная по какъв начин, когото виждах да идва с кола с шофьор!… Понеже той имаше и шофьор. Видях жена му…

— В техния дом ли?

— Не, издебнах я на улицата, исках просто да видя на какво прилича. Предпочитам да не казвам нищо… Във всеки случай, не е кой знае какво въпреки важностите, които си придава, и въпреки астраганеното й палто.

Мегре прокара ръка по челото си. Всичко започваше да заприличва на някаква фикс идея. Вече половин час той гледаше едно и също лице и започна да му се струва, че никога вече няма да може да го заличи от ретината си.

Едно слабо и повехнало лице с живи и много подвижни черти, които като че никога не бяха изразявали нещо различно от примирена горест.

И това отново му напомни някои семейни портрети, дори на неговото собствено семейство. Навремето имаше една леля, по-дебела от госпожа Мартен, но и тя също винаги се оплакваше. Когато пристигаше у тях навремето, когато беше още дете, той знаеше, че едва седнала, ще извади кърпичка от чантата си.

— Клета моя Ерманс! — започваше тя обикновено. — Ама че живот! Трябва да ти разкажа какво направи пак Пиер…

И имаше същото лице като подвижна маска, същите прекалено тънки устни и очи, през които понякога преминаваше безумен блясък.

Госпожа Мартен внезапно бе загубила нишката на мислите си. Тя се развълнува.

— Сега би трябвало да разбирате в какво положение бях… Разбира се, Куше се ожени отново. Но въпреки това аз бях навремето негова жена, споделяла съм началния период в живота му, тоест най-трудните години. А другата не е нищо повече от една кукла.

— Имате претенции върху наследството му ли?

— Аз ли?… — извика тя с възмущение. — За нищо на света не искам неговите пари! Ние не сме богати! На Мартен му липсва инициативност, той не умее да се бута напред, колегите му, които не са толкова умни като него, все му подливат вода… Но нима, за да живея, би трябвало да прибягвам до хитрости, каквито не бих искала?

— Вие ли изпратихте мъжа си да предупреди Роже?

Тя не пребледня, защото това беше невъзможно. Лицето й постоянно запазваше един и същи сивкав цвят. Но в погледа й се появи известно колебание.

— Вие откъде знаете?

После възкликна внезапно, възмутена:

— Надявам се поне, че не ни следят? Кажете ми! Това ще е върхът! Но в такъв случай няма да се колебая ни най-малко и ще се обърна към най-висшите инстанции.

— Успокойте се, госпожо… Не съм казал нищо подобно… Тази сутрин срещнах господин Мартен по чиста случайност.

Тя продължаваше да се страхува и гледаше сурово комисаря.

— Накрая ще започна да съжалявам, че съм дошла при вас! Искаш да бъдеш съвсем коректен! Но вместо да ти бъдат признателни…

— Уверявам ви, че съм ви безкрайно благодарен за това ваше посещение…

Въпреки всичко тя чувстваше, че нещо не е наред. Този едър мъж с широки рамене и потънал между тях врат, който я наблюдаваше с наивни и като че лишени от мисъл очи, всъщност я плашеше.

— Във всеки случай — изрече тя бавно с писклив глас, — по-добре е аз да започна да разказвам, отколкото портиерката… А пък и без това щяхте да научите…

— Това, че сте първата госпожа Куше ли?

— Виждали ли сте втората?

Мегре с известно усилие успя да сдържи усмивката си.

— Не, още не…

— О, тя ще лее крокодилски сълзи. Макар че всъщност сега ще е спокойна с онези милиони, които Куше е спечелил.

И ето че внезапно започна да плаче, горната й устна се повдигна леко, което променяше лицето й и отнемаше от прекалената острота на чертите.

— Тя дори не го е познавала, когато той се бореше, когато имаше нужда от жена, която да му помага и да го окуражава…

От време на време глухо и едва доловимо ридание излизаше от слабото гърло, стегнато с копринена панделка.

Тя се изправи. Огледа се, за да се увери, че не е забравила нищо. Подсмърчаше.

— Но сега всичко това няма значение…

Зад сълзите се прокрадна горчива усмивка.

— Във всеки случай, аз изпълних своя дълг. Не знам какво си мислите за мен, обаче…