Жорж Сименон - Мегре и сянката върху пердето

От втория етаж нагоре сякаш започваше някакъв друг свят. Стените бяха мръсни, а подът — неравен. Вратите на апартаментите бяха боядисани в грозен кафяв цвят. А върху тях бяха забодени или обикновени визитни картички, или малки табелки от обикновена тенекия.

На вратата с визитна картичка имаше надпис: Господин и Госпожа Едгар Мартен . Вдясно висеше трицветен плетен шнур, който завършваше с меко пискюлче. Когато Мегре го дръпна, някъде вътре в жилището издрънка тъничко звънче. После се чуха бързи стъпки и един глас попита:

— Кой е там?

Вратата се отвори. Входът се свеждаше до един квадратен метър, в който на закачалка висеше светлобежовото палто. Видя пред себе си отворена вратата на едно от помещенията — полусалон, полутрапезария, където върху голям сандък беше сложен радиоапарат.

— Извинете за безпокойството. Тази сутрин сте си забравили този чадър в канцеларията ми…

— Гледай ти! А пък аз си мислех, че съм го забравила в автобуса. Тъкмо казвах на Мартен…

Мегре не се усмихна. Беше свикнал с жените, които имат тази мания да наричат своя съпруг с фамилното му име.

Мартен също беше тук, в раирания си панталон, върху който беше навлякъл домашно сако от дебело сукно в шоколадовокафяво.

— Влезте, моля ви…

— Не бих искал да ви преча.

— Човек не може да пречи на хора, които няма какво да крият!

Изначалната характерна черта на едно жилище е миризмата в него. Тук тя беше потайна, а в основата й бе ароматът на паркетин, на кухня и на стари дрехи.

В една клетка подскачаше канарче и от време на време пръскаше извън нея по една капчица вода.

— Хайде, дай фотьойла на господин комисаря, де…

Фотьойла! Защото имаше само един. Беше в стил Волтер, с висока облегалка, облицован в толкова тъмна кожа, че изглеждаше черна на цвят.

А госпожа Мартен, която се държеше твърде различно от тази сутрин, взе да се превзема:

— Нали ще пийнете нещо… Ама моля ви се!… Мартен! Донеси един аперитив!…

Мартен беше притеснен. Може би в къщата изобщо нямаше аперитив? А може би беше останал само на дъното на бутилката?

— Благодаря ви, госпожо! Никога не пия преди хранене.

— Но ще имате достатъчно време…

Беше тъжна гледка! Толкова тъжна, че дори да се обезсърчите заради това, че сте човек и живеете на земята, където въпреки всичко слънцето свети по няколко часа на ден и има истински птици, които живеят на свобода!

Тези хора вероятно не обичаха светлината, понеже и трите електрически крушки бяха старателно прикрити с дебело оцветено платно, което почти не пропускаше слънчевите лъчи.

— Най-вече паркетин! — помисли си Мегре.

Понеже точно това преобладаваше в тази миризма ! Впрочем масата от масивен дъб беше умело полирана, като истинска пързалка.

Господин Мартен беше сложил на лицето си усмивката на човек, който има гости.

— Вие сигурно имате чудесен изглед към площад „Де Вож“, толкова характерен за Париж! — каза Мегре, който прекрасно знаеше, че прозорците им гледат към двора.

— Не! Апартаментите на втория етаж, които гледат към улицата, имат прекалено ниски тавани заради общия стил на сградата… Нали знаете, че цялата сграда е исторически паметник… Никой няма право да променя нещо в нея… Това е просто ужасно!… Вече толкова години си мечтаем да си направим баня и…

Мегре се беше приближил до прозореца. С небрежно движение дръпна щората с китайски мотиви по нея. И остана там неподвижен, впечатлен до такава степен, че дори забрави да говори като добре възпитан посетител.

Точно пред него се намираха канцелариите и лабораторията на фирмата „Куше“.

Отдолу беше забелязал, че прозорците там са от матово стъкло. Обаче оттук виждаше, че такива бяха само долните стъкла. А останалите бяха светли, блестящи от чистота. Вероятно чистачките ги миеха по два-три пъти седмично.

Точно на мястото, на което беше убит Куше, много ясно се виждаше господин Филип, който подписваше написаните на машина писма, които секретарката му подаваше едно по едно. Ясно се виждаше ключалката на касата.

Междинната врата, която водеше към лабораторията, беше полуотворена. През нейните прозорци можеше да се видят жени в бели престилки, застанали в редица покрай огромна маса и заети с опаковането на стъклените епруветки.

Всяка от тях имаше своя собствена задача. Първата вземаше празните епруветки от една кошница, а деветата предаваше на един служител вече напълно готови пакети, с надпис и старателно произведена опаковка — с една дума, готовата стока, която трябваше да се достави в аптеките.