Жорж Сименон - Мегре и сянката върху пердето

Госпожа Куше беше тук, заобиколена от трима мъже, които веднага му представи. Най-напред младежът в траур:

— Моят брат, Анри Дормой, адвокат в съда.

След това един възрастен господин:

— Моят чичо, полковник Дормой.

И най-накрая една дама с красиви, макар и посребрени коси:

— Майка ми…

Всички те, облечени в траурни дрехи, бяха твърде изискани. Чашите за чай на масата още не бяха раздигнати. Бяха останали и още филийки с масло и сладкиши.

— Седнете, ако обичате…

— Позволете да ви задам един въпрос. Онази дама в стаята на покойника…

— Това е сестрата на съпруга ми… — каза госпожа Куше. Пристигна тази сутрин от Сент Аманд…

Мегре не се усмихна. Но разбра. Беше съвършено ясно, че на тях не им е особено приятно цялото семейство Куше да се появи — всички облечени като обикновени селяни или като хора от дребната буржоазия.

От едната страна бяха роднините на съпруга, а от другата — роднините на семейство Дормой. От страна на фамилията Дормой всички бяха елегантни и изискани. И всички бяха облечени в черно. От страна на фамилия Куше засега беше дошла само тази лелка, облечена в копринена рокля, прекалено тясна под мишниците.

— Госпожо, ще мога ли да ви кажа няколко думи на четири очи?

Тя се извини пред семейството си, което понечи да се оттегли от салона.

— Моля ви, останете тук… Ние ще отидем в жълтия будоар…

Очевидно беше плакала. После беше напудрила лицето си и сега вече почти не се забелязваше, че клепачите й са леко подпухнали. Гласът й беше приглушен от непресторена умора.

— Не сте ли имали днес неочаквано посещение?

Вдигна лице раздразнено:

— Откъде знаете?… Да, още в ранния следобед дойде завареният ми син…

— Познавахте ли се двамата с него?

— Много бегло… Обикновено се виждаше със съпруга ми в неговата канцелария. Но веднъж го срещнахме в театъра и тогава Реймон ни представи един на друг.

— Каква беше целта на посещението му?

Вдовицата отклони поглед.

— Искаше да знае дали сме намерили някакво завещание. Попита ме също за името на моето доверено лице, за да се обърне към него за формалностите.

Тя въздъхна и се опита да намери някакво извинение за цялата тази цигания.

— Това е негово право. Струва ми се, че половината от богатството му се полага по закон, и нямам намерение да го лишавам от него.

— Мога ли да ви задам няколко недискретни въпроса? Когато се омъжихте за Куше, той беше ли вече богат?

— Да… Не толкова, колкото сега, обаче работите му започваха да набират скорост.

— Брак по любов? Последва прикрита усмивка.

— Би могло да се каже… Срещнахме се за пръв път в Динар. След три седмици той ме попита дали съм съгласна да стана негова съпруга. Родителите ми се осведомиха…

— Бяхте ли щастлива?

Гледаше я право в очите, така че нямаше нужда от отговор. Предпочете сам да промърмори в отговор:

— Имало е известна разлика във възрастта… Куше е имал своята работа… С една дума, между вас не е съществувала голяма близост… Вярно ли е?… Вие сте се грижили за къщата му… Водили сте свой собствен живот, а той — негов.

— Никога не съм го упреквала за нищо! — каза тя. — Той беше твърде витален човек и имаше нужда от повече движение… Не исках да му преча…

— Не го ли ревнувахте?

— Да, в самото начало… Но после свикнах… Струва ми се, че той ме обичаше…

Тя беше доста хубавичка, но нямаше блясък, не притежаваше енергия. Чертите на лицето й бяха неопределени, а тялото — изнежено. Притежаваше сдържана елегантност. Сигурно предлагаше доста грациозно чай на своите приятелки в прохладния си комфортен салон.

— Съпругът ви споменаваше ли често за своята първа съпруга?

Тогава очите й придобиха по-суров израз. Опита се да прикрие своя гняв, но веднага разбра, че не може да излъже Мегре.

— Не е моя работа да… — започна тя.

— Извинете ме. Но като се имат предвид обстоятелствата на неговата смърт, не може да става и дума за деликатност…

— Да не би да подозирате…?

— Не подозирам никого. Опитвам се да пресъздам живота на вашия съпруг, неговото обкръжение, неговите действия и жестове през последната вечер. Знаехте ли, че тази жена живее в същата сграда, където се намират помещенията на фирмата „Куше“?

— Да, той ми беше казал…

— По какъв начин споменаваше за нея?

— Изпитваше гняв към нея… А после се срамуваше от това свое чувство и твърдеше, че всъщност тя е една нещастна жена…

— Но защо нещастна?

— Защото нищо не може да я удовлетвори… А освен това…