Жорж Сименон - Мегре и сянката върху пердето

— Познавате ли този млад човек?

Келнерът се учуди.

— Много странно…

— Кое е странното?

— Няма и четвърт час, откакто той си тръгна… Беше седнал хей на онази маса! Нямаше да го забележа, ако вместо да ми поръча нещо за пиене, той не ми каза: Същото като вчера! А пък аз изобщо не си спомнях някога да съм го виждал… Казах му: Може ли да ми припомните какво беше то? Ами че джин-фис! Точно това ми се видя най-забавното! Защото съм сигурен, че изобщо не съм сервирал джин-фис вчера вечерта! Остана няколко минути, а после си тръгна… Странното е, че точно сега идвате с неговата снимка.

Не беше никак странно. Роже бе решил да покаже, че предната вечер е бил в „Селект“, както беше заявил и на Мегре. Беше използвал доста хитър номер, а грешката му беше единствено в това, че не избра често употребявана напитка.

Няколко минути по-късно влезе Нина и седна навъсено на най-близката до бара маса. Но като забеляза комисаря, стана колебливо и се приближи до него.

— Искате да говорите с мен ли? — попита го тя.

— Не, нищо особено. Всъщност, да! Бих искал да ви задам един въпрос. Вие идвате тук почти всяка вечер, нали?

— Реймон винаги ми определяше среща тук!

— Имате ли си постоянно място?

— Да. Там, където седнах, след като влязох…

— А вчера бяхте ли там?

— Да, защо?

— А дали ще си спомните мъжа от тази снимка?

Тя погледна снимката на Роже и промърмори:

— Но това е моят съсед от хотела!

— Да! Това е синът на Куше…

Тя ококори очи, разтревожена от това съвпадение. Чудеше се какво може да се крие зад него.

— Той дойде при мен малко след като вие си тръгнахте тази сутрин… Тъкмо се връщах от „Муден Бльо“…

— И какво искаше от вас?

— Попита ме дали мога да му дам един аспирин за Селина, на която не й било добре.

— Ами там, в театъра, ангажираха ли ви?

— Трябва да отида пак тази вечер. Една от танцьорките се е наранила. Ако не се почувства по-добре, ще я замествам и може би ще ме ангажират за по-продължително.

После продължи по-тихо:

— Нося онези сто франка. Подайте ми ръката си.

Самият жест разкриваше до голяма степен нейната психика. Тя не искаше да даде стоте франка на Мегре пред хората! Опасяваше се да не би да го притесни! Затова му подаде банкнотата, сгъната на четири, в дланта на ръката си! Подаде му я като на жиголо!

Чувстваше се обезсърчението й. Оглеждаше се, без да изпитва и най-малък интерес към хората, които ходеха насам-натам. Но при все това, като изобрази нещо като усмивка, тя отбеляза:

— Метрдотелът ни наблюдава. Сигурно се чуди защо съм с вас. Вероятно си мисли, че вече съм забравила Реймон и съм си намерила друг.

— Ще се компрометирате!

— Не, благодаря! — каза тя сдържано. — Ако случайно имате отново нужда от мен… В „Мулен Бльо“ ме знаят като Елиана… Нали знаете служебния вход за артистите, на улица „Фонтен“?

Не беше чак толкова трудно. Мегре позвъни на вратата на апартамента на булевард „Осман“ само няколко минути преди часа за вечеря. Още от антрето го лъхна тежък мирис на хризантеми. Прислужникът, който дойде да му отвори, вървеше на пръсти.

Тя си помисли, че комисарят иска просто да остави визитната си картичка и, без да каже нито дума, го поведе към стаята на покойника, цялата драпирана в черно. На входа, върху поднос в стил Луи Шестнайсети, бяха поставени много визитни картички.

Тялото вече беше положено в ковчега, който почти не се виждаше под цветята. В един ъгъл на стаята висок, много изискан младеж в траурно облекло поздрави Мегре с леко кимване. Точно пред него беше коленичила жена на петдесетина години с простовато лице, в празнични дрехи, каквито селянките обикновено обличат в неделни дни.

Комисарят се приближи към младежа.

— Ще мога ли да поговоря с госпожа Куше?

— Ще попитам сестра ми дали ще може да ви приеме… За кого да предам?

— Мегре! Комисарят, който води разследването.

Жената, подобна на селянка, не се помръдна от мястото си. След няколко минути младежът се върна отново и преведе своя гостенин през целия апартамент.

С изключение на мириса на цветя, който цареше навсякъде, останалите помещения изглеждаха както обикновено. Беше хубав апартамент от края на миналия век като повечето апартаменти на булевард „Осман“ — просторни стаи, където таваните и вратите имаха прекалено пищна украса.

Мебелите бяха подчертано стилни. Монументалният кристален полилей в салона започваше да звънти веднага щом като някой минеше край него.