Жорж Сименон - Мегре и сянката върху пердето

— Освен това какво?

— Досещате се какво искам да кажа… Тя е твърде користна… С една дума, напуснала е Реймон, защото не е печелел достатъчно пари… Така че, когато го среща отново, вече богат… А самата тя е съпруга на дребен служител…

— Но тя не се ли опита да…

— Не! Не мисля, че изобщо някога му е искала пари. Вярно е, че съпругът ми нямаше да ми каже за това. Но единственото нещо, което зная, е, че за него е било истинско мъчение да я среща на площад „Де Вож“. Струва ми се, че тя нарочно е нагласявала нещата така, че често да се срещат случайно. Не е разговаряла с него, но го е гледала презрително.

Комисарят не можа да сдържи усмивката си, като си представи тези срещи под свода на портала: Куше, който слиза от колата си свеж и розов, и госпожа Мартен, надута, с черните ръкавици, чадъра и чантичката си и с онази нейна злъчна физиономия…

— Това ли е всичко, което знаете?

— Той искаше да премести фирмата си другаде, обаче в днешно време в Париж трудно се намират лаборатории…

— И вероятно не познавате човек, който да се е отнасял враждебно към вашия съпруг?

— Не! Всички го обичаха! Той беше прекалено добър, дори до такава степен, че ставаше смешен… Той не харчеше парите, а просто ги хвърляше на вятъра… А когато някой го упрекнеше за това, той отвръщаше, че достатъчно дълго е броял в миналото си всяко су и сега най-сетне може да прояви щедрост…

— Често ли се срещаше с вашето семейство?

— Не, рядко!… Те са с друг манталитет, нали разбирате?… Пък и имат други вкусове…

Наистина, Мегре трудно можеше да си представи Куше в салона заедно с младия адвокат, полковника и майката с нейните обноски, изпълнени с достойнство.

Всичко това беше разбираемо.

Едно темпераментно, силно, простовато момче, започнало всичко от нулата, което беше прекарало трийсет години от своя живот в тичане след късмета си и постоянно беше живяло в мизерия.

И изведнъж бе станал богат. В Динар най-сетне беше получил достъп до онзи свят, в който преди никога не е бил допускан. Истинско младо момиче… Истинско буржоазно семейство. Чай със сладкиши, тенис и излети извън града.

Той се жени! За да докаже на самия себе си, че отсега нататък всичко вече му е позволено! За да има жилище, което отвътре да изглежда като всички онези жилища, които винаги е виждал само отвън!

Той се жени и защото е впечатлен от това благоразумно и добре възпитано младо момиче.

Животът му започва отначало в апартамента на булевард „Осман“.

Само че е имал нужда да ходи и другаде, за да се раздвижи, да се вижда с други хора, да говори с тях, без да внимава как се държи. Бирариите, баровете.

А после и други жени! Наистина е обичал собствената! Възхищавал й се е! Уважавал я е! Бил е впечатлен от нея!

Но именно защото е бил впечатлен от нея, е имал нужда от невъзпитани хлапачки като Нина, за да може да се отпусне.

Един въпрос беше на езика на госпожа Куше, но тя се колебаеше дали да го зададе. Най-накрая все пак се реши и попита, като гледаше встрани.

— Бих искала да ви попитам, дали… Много е деликатно… Извинете ме… Той имаше приятелки, зная това. Почти не се криеше или се криеше само от дискретност. Бих искала да зная дали от тази страна няма да възникнат неприятности, няма ли опасност от скандал?

Разбира се, тя си представяше любовниците на своя съпруг като проститутките от романите или пък като жените вамп от филмите!

— Няма от какво да се опасявате! — усмихна се Мегре, който си припомни разстроеното лице на дребничката Нина и онази шепа бижута, които още на другия ден беше отнесла в Общинската кредитна банка.

— Няма ли да е необходимо да…?

— Не! Няма да има никаква нужда от обезщетение!

Тя остана много учудена. А може би изпитваше и известна досада, понеже в края на краищата, щом като тези жени не искаха нищо, това означаваше, че са изпитвали известна привързаност към нейния съпруг! А и той — към тях…

— Определили ли сте вече датата на погребението?

— Брат ми се зае с това. Ще стане в четвъртък, в Сен Филип дьо Рул.

Дочуваше се шум от съдове в трапезарията по съседство. Вероятно слагаха масата за вечеря?

— Остава ми само да ви благодаря и да се сбогувам с вас, като още веднъж ви се извинявам.

Като крачеше после по булевард „Осман“, сам се изненада, че си мърмори под носа, докато пълнеше лулата си:

— Дявол да го вземе този Куше!

Беше го казал, без да се замисля, като че Куше му беше стар приятел. Това впечатление беше толкова силно, че самата мисъл, че никога не го е виждал жив, го изумяваше.