Жорж Сименон - Мегре и сянката върху пердето

Видя върху изпитото й лице да се очертава престорената усмивка на болник.

— Не обръщайте внимание… — каза тя. — Всичко е в ужасно безредие! Заради тази криза…

И вторачи тъжен поглед пред себе си.

— Но сега вече съм по-добре… Ще трябва до утре да се възстановя заради погребението… Нали е утре?

— Да, утре е! Отдавна ли имате такива кризи?

— Още от съвсем малка… Обаче сестра ми…

— Значи имате сестра, така ли?

— Имах две сестри. Да не си помислите разни неща… По-младата също имаше кризи. После се омъжи… Съпругът й беше истински негодник. Един ден се възползва от една такава нейна криза и уреди да я затворят в лудница. Умря само след седмица…

— Моля те, недей да се вълнуваш! — замоли я Мартен, който не знаеше нито къде да се дене, нито накъде да гледа.

— Луда ли беше! — попита Мегре.

Тогава чертите на лицето й отново станаха сурови, а гласът й — зъл.

— Може да се каже по-скоро, че мъжът й искаше да се отърве от нея!… Не минаха и шест месеца и той се ожени за друга. Е, всички мъже са еднакви… А ние се жертваме и се съсипваме заради тях.

— Умолявам те!… — въздъхна отново съпругът.

— Не казвам това за теб! Макар че и ти не си по-добър от останалите…

Тогава Мегре почувства внезапно като че ли да се излива поток от омраза. Беше само за няколко мига. И беше съвсем смътно чувство. Но въпреки това беше сигурен, че не греши.

— Макар че ако аз не бях тук… — продължаваше тя.

Дали наистина имаше някаква заплаха в гласа й? Мъжът се безпокоеше безсмислено. За да си намери работа, взе една чаша и почна да отброява в нея капка по капка от сиропа в едно флаконче.

— Докторът каза…

— Хич не ме интересува какво казва докторът!

— Но все пак трябва… Дръж, вземи!… Пий го бавно… Не е неприятно…

Тя го погледна, после примижа срещу Мегре и най-сетне изпи лекарството, като повдигна примирено рамене.

— Наистина ли бяхте дошли само за да видите как се чувствам? — произнесе тя подозрително.

— Бях тръгнал за лабораториите, когато портиерката ми каза, че…

— Открихте ли нещо?

— Не, още не…

Затвори очи, за да покаже колко е уморена. Мартен погледна Мегре и той стана.

— Е, пожелавам ви бързо оздравяване… Вече сте по-добре…

Тя не отвърна. Мартен понечи да го изпрати, но Мегре го спря.

— Не, останете при нея, моля ви.

Горкият човек! Като че го беше страх да остане с нея, улавяше се за комисаря като удавник за сламка, защото, когато имаше трети човек, положението не беше чак толкова страшно.

— Ще видите, че бързо ще й мине…

Докато прекосяваше трапезарията, от коридора долетя шум като от влачене на предмет. Настигна старата Матилда точно в момента, когато тя се канеше да си влезе вкъщи.

— Добър ден, госпожо…

Тя го погледна боязливо, без да отговаря, вече сложила ръка върху дръжката на вратата.

Мегре говореше тихо. Досещаше се, че госпожа Мартен напряга слух и е способна да стане, за да тръгне на свой ред да подслушва по вратите.

— Както вероятно знаете, аз съм комисарят, натоварен с разследването…

Вече се досещаше, че няма да измъкне нищо от тази жена с толкова невъзмутимо лице, че чак приличаше на смахната.

— Какво искате от мен?

— Просто да ви попитам дали имате нещо да ми кажете… Отдавна ли живеете тук, в тази сграда?

— От четирийсет години! — отвърна тя сухо.

— Значи познавате всички…

— Но не говоря с никого!

— Помислих си, че може би сте видели или сте чули нещо. Понякога и най-дребното нещо е достатъчно, за да поведе правосъдието по вярната следа.

Някой се движеше вътре в стаята. Но старицата упорито държеше вратата затворена.

— Значи нищо не сте видели, така ли?…

Тя дори не отговори.

— И нищо не сте чули?

— Ще е по-добре да кажете на собственика да ми инсталира газ в апартамента…

— Газ ли?

— Всички в сградата имат газ. Но на мен той ми отказва, понеже няма право да ми вдигне наема… Иска да ме изхвърли оттук!… Прави всичко възможно, за да си отида… Обаче той първи ще си отиде, и то с краката напред! Това можете да му го кажете от мое име.

Вратата се открехна толкова малко, че изглеждаше невъзможно дебелата жена да мине през отвора й. После пак се затвори и отвътре вече не се чуваше нищо освен приглушен шум.

— Ще ми покажете ли картата си?

Прислужникът в раирана жилетка взе картончето, което Мегре му подаде, и изчезна във вътрешността на апартамента. Беше изключително светло жилище благодарение на петметровите прозорци, каквито можеха да се видят вече само в сградите около площад „Де Вож“ и на остров Сен Луи.