Жорж Сименон - Мегре и сянката върху пердето

Стаите бяха огромни. Отнякъде долиташе шум на електрическа прахосмукачка. Бавачка в бяла престилка с красива синя забрадка на главата премина от едната стая в другата, като хвърли любопитен поглед към посетителя.

После съвсем близо някой каза:

— Кажете на комисаря да заповяда…

Господин Дьо Сен Марк седеше в канцеларията си по домашен халат, а посребрените му коси бяха грижливо сресани. Отиде най-напред да затвори една от вратите, през която Мегре успя да зърне старинно легло и лицето на млада жена върху възглавницата.

— Моля ви, седнете… Вие, разбира се, искате да говорим за онази ужасна история с Куше…

Въпреки възрастта си мъжът създаваше впечатлението за здраве и сила. А и цялата атмосфера в апартамента беше като в щастлив дом, където всичко е изпълнено със светлина и радост.

— Бях засегнат, така да се каже, от тази драма, още повече че тя се разигра в един твърде вълнуващ за мен момент.

— Да, в течение съм.

В погледа на бившия посланик проблесна горделиво пламъче. Той беше горд, че на своята възраст има дете.

— Ще ви помоля да говорите тихо, понеже предпочитам да скрия тази история от госпожа Дьо Сен Марк… Знаете, при нейното състояние би било жалко да… Но всъщност какво искате да ме питате? Изобщо не познавах този Куше. Виждал съм го два-три пъти, на минаване през двора. Той принадлежеше към един от онези кръгове, които посещавам от време на време, на булевард „Осман“. Но той като че изобщо не стъпваше там. Само забелязах името му в един от годишниците, излязъл неотдавна. Струва ми се, че беше твърде простоват, не е ли така?

— Искате да кажете, че произхожда от простолюдието. Но пък доста се е потрудил, за да стане такъв, какъвто е бил.

— Жена ми каза, че се оженил за младо момиче от много добро семейство, бивша нейна приятелка от училище… Това е една от причините, поради които е по-добре тя да не знае какво става. И така, какво ви интересува?

От високите прозорци целият площад „Де Вож“ се виждаше като на длан, оживяван от тъничък лъч светлина. В малкия парк градинари поливаха моравата и цветните лехи. Преминаваха камиони също като тежкотоварни коне.

— Искам да получа едно най-обикновено сведение… Зная, че на няколко пъти сте слизали да се поразтъпчете из двора, тъй като сте бил изнервен от дългото очакване. И това е напълно естествено. Дали не сте забелязали някого? Не сте ли видели някой да се насочва към канцелариите на фирмата в дъното на двора?

Господин Дьо Сен Марк помисли малко, докато си играеше с нож за рязане на хартия.

— Чакайте малко… Не! Не мисля… Трябва да ви кажа, че тогава си имах други грижи… Портиерката вероятно повече от мен ще бъде в състояние да…

— Портиерката не знае нищо…

— Както и аз… Не! Или по-скоро… Но това със сигурност няма никаква връзка…

— Кажете все пак.

— В един момент чух някакъв шум от онази страна, където стоят кофите за боклук. И без това нямах какво да правя. Така че се приближих и видях една от наемателките от втория етаж…

— Вероятно госпожа Мартен?

— Да, мисля, че така се казва… Признавам, че не познавам добре своите съседи… Тя ровеше в една от цинковите кофи… Спомням си, че тогава ми каза: „По невнимание съм изпуснала една сребърна лъжичка в боклука…“ Тогава аз попитах: „Намерихте ли си я?“ А тя доста оживено ми отговори: „О, да!… Да!…“

— И после какво направи? — попита Мегре.

— Побърза да се качи отново в апартамента си. Тя е дребна нервна жена, която като че се движи винаги тичешком. Ако си спомням добре, и на нас ни се случи веднъж да загубим по този начин един скъп пръстен. И най-хубавото беше, че боклукчия го бе намерил, като ровел с куката си из боклука, и го донесъл на портиерката.

— А можете ли да ми кажете горе-долу към колко часа стана този инцидент?

— Бих се затруднил… Почакайте… Аз не исках да вечерям… При все това към осем и трийсет Албер, моят камериер, отново взе да ме увещава да хапна нещичко. И тъй като отказах да седна на масата, той ми донесе в салона няколко малки сандвича с аншоа. Това беше преди…

— Преди осем и половина, така ли?

— Да… Да речем, че инцидентът, както вие се изразихте, е станал малко след осем часа. Не смятам, че той представлява какъвто и да било интерес… Какво е мнението ви по този случай? Аз от своя страна не мога да повярвам, че престъплението е било извършено от някого от жителите на сградата, както, изглежда, вече се носи слух… Помислете си, че всеки може да влезе в двора. Впрочем смятам да изпратя искане до собственика вратата на портала да се заключва още при здрачаване.