Жорж Сименон - Мегре и сянката върху пердето

— И сега ли е така?

Мартен го погледна като бито куче и едва посмя да признае:

— Принуден съм да я щадя. И най-малко да й се противоречи — и ето я вече кипнала!

Със своето светлобежово палто, добре пригладените мустаци и кожените ръкавици той предизвикваше смях — като карикатура на претенциозния дребен служещ.

Но сега мустаците му бяха загубили цвета си, а погледът беше станал като на бито куче. Не беше имал време да се обръсне. А и все още не си беше свалил пижамата под старото сако.

Сега изглеждаше като един нещастник. Мегре с учудване установи, че е най-малко на петдесет и пет години.

— Някакви неприятности ли имаше вчера вечерта?

— Не… Не…

Той изпадна в ужас и се огледа със страх наоколо.

— Да не е идвал някой? Синът й например?

— Не!… Вие идвахте… После ние вечеряхме… После…

— А после какво?

— Не, нищо… Ами, не знам… от само себе си започна… Тя е много чувствителна… Толкова нещастия са й се случвали в живота!…

Дали наистина мислеше онова, което говореше? На Мегре му се стори, че Мартен говори само за да убеди самия себе си.

— С една дума, вие лично нямате никакво мнение относно това престъпление?

Мартен изпусна на пода чашата с кафе, която държеше в ръка. Нима и неговите нерви не бяха в ред?

— Защо трябва да имам някакво мнение?… Кълна ви се… Ако имах, щях да…

— Какво… Щяхте да направите?…

— Не зная… Това е ужасно!… И то точно когато имаме най-много работа в канцеларията… Нямах време дори да предупредя шефа си тази сутрин…

Прокара слабата си ръка по челото си и се зае да събира парчетата счупен фаянс по пода. Дълго търси парцал, за да изтрие паркета.

— Ако тя ме беше послушала, изобщо нямаше да останем да живеем тук, в тази къща…

Очевидно беше изплашен. Лицето му се беше изкривило от страх. Но от какво го беше страх и от кого?

— Вие сте честен човек, нали така, господин Мартен? А един честен човек…

— Имам трийсет години стаж и…

— Значи, ако знаехте нещо, което би могло да помогне на правосъдието да открие виновника, щяхте да сметнете за свой дълг да ми го кажете.

Още малко и зъбите му като че щяха да затракат от страх.

— Разбира се, че щях да ви кажа. Но не зная нищо… А пък бих искал и аз да знам какво става! Това моето вече не е живот…

— Какво мислите за своя доведен син?

Мартен спря учудения си поглед върху Мегре.

— Роже ли?… Той е…

— Да, знам, поел е по грешен път!

— Но не е лош, кълна ви се. За всичко това е виновен баща му. Както жена ми винаги казва, не трябва да се дават толкова много пари на младите. И е права! И аз като нея мисля, че Куше не правеше това от доброта, нито от любов към своя син, който му беше безразличен. Правеше го, за да се отърве от него, за да си уреди сметките със собствената съвест.

— Със собствената си съвест ли?

Мартен се изчерви и се притесни още повече.

— Постъпвал е несправедливо спрямо Жулиета, не е ли така? — каза той по-тихо.

— Спрямо Жулиета ли?

— Моята жена. Неговата първа жена. Какво е направил той за нея? Нищо! Отнасял се е с нея като с прислужница. А пък именно тя му е помагала в трудните моменти. Както и по-късно…

— Да, разбира се, той нищо не й е дал! Но нали тя се е омъжила отново…

Лицето на Мартен беше станало пурпурночервено. Мегре го наблюдаваше учудено и със съжаление. Защото разбираше, че клетият човек нямаше нищо общо с тази смайваща постановка. Той само повтаряше онова, което сигурно е чувал над сто пъти да казва собствената му жена.

— Куше беше богат! А тя беше бедна!… Следователно…

Служителят напрегна слух.

— Нищо ли не чухте?

За миг те замълчаха. После чуха слабо повикване от съседната стая. Мартен отиде да отвори вратата.

— Какво му разказваш там сега? — попита госпожа Мартен.

— Но… аз…

— Това е комисарят, нали?… Какво още иска?…

Мегре не я виждаше. Гласът й звучеше като на човек на легло, много уморен, който обаче изобщо не е загубил своето хладнокръвие.

— Комисарят дойде да попита как се чувстваш…

— Кажи му да влезе… Почакай! Подай ми една влажна кърпа и огледало. И гребена…

— Сега ще вземеш пак да се ядосаш…

— Ама дръж огледалото изправено, де!… Не, не! По-добре ми го дай на мен… Не си способен да… Махни това легенче!… Ох, тези мъже… Щом като жената я няма, къщата моментално заприличва на конюшня… Кажи му да влезе сега.

Спалнята изглеждаше също като трапезарията, безцветна и тъжна, зле мебелирана — множество стари пердета, стара тапицерия, избелели възглавнички. Още от вратата Мегре почувства вперения в него поглед на госпожа Мартен, спокоен и извънредно прозорлив.