Жорж Сименон - Мегре и сянката върху пердето

Струваше му се, че го познава в буквалния смисъл от глава до пети. Може би беше заради трите му жени?

Най-напред първата, дъщерята на сладкаря, в онова жилище в Нантер, която изпадаше в отчаяние от самата мисъл, че нейният съпруг никога няма да има сериозна професия.

После младото момиче от Динар и дребните удовлетворения на самолюбието на Куше, превърнал се в племенник на полковник…

И Нина… Срещите им в „Селект“… хотел „Пигал“…

Неговият син, който идваше да му иска пари! Госпожа Мартен, която нагласяваше всичко така, че да го среща под портала, може би надявайки се да предизвика у него угризения на съвестта.

Какъв странен край! Сам-самичък, в тази канцелария, където е идвал колкото се може по-рядко! Подпрян на полуотворената огнеупорна каса, сложил ръце на масата.

Никой не беше забелязал нищо… Докато минавала през двора, портиерката го виждала все на същото място зад матовите стъкла на прозорците… Но пък тя се тревожела най-вече за госпожа Дьо Сен Марк, която раждала в този момент!

Лудата почнала да вика там горе! С други думи, стъпвайки безшумно, старата Матилда отишла да дебне зад някоя от вратите по коридора.

Господин Мартен със своето светлобежово палто слязъл да търси загубената си ръкавица около кофите за боклук.

Едно нещо беше сигурно: откраднатите триста хиляди франка сега се намираха у някого! И някой беше извършил убийство!

— Всички мъже са егоисти! — беше казала с горчивина госпожа Мартен със своята скръбна усмивка.

Дали тези триста хиляди франка, изтеглени от „Креди Лионе“ в чисто нови банкноти, сега се намираха именно у нея? Значи тя може би най-сетне притежаваше пари, много пари, цяла купчина грамадни банкноти, които означаваха много години комфорт, без тревоги за утрешния ден, нито пък за пенсията, която щеше да й се полага след смъртта на Мартен?

Или пък бяха у този Роже с отпуснато, изпразнено от етера тяло и със Селина, която беше прибрал от улицата, за да я доведе заедно със себе си до затъпение сред мекотата на хотелското легло?

Може би бяха у Нина или у госпожа Куше?

Във всеки случай имаше едно място, откъдето е било възможно да се види всичко: жилището на семейство Мартен.

А освен това имаше и една жена, която бродеше из къщата, като влачеше пантофите си по коридора и долепваше ухо до всички врати.

— Ще трябва да отида да посетя старата Матилда! — каза си Мегре.

Когато на другата сутрин пристигна на площад „Де Вож“, портиерката, която сортираше пощата (една голяма купчина за „Серумите“ и само няколко писма за останалите наематели), го спря.

— Сигурно отивате у семейство Мартен? Не знам дали правите добре. Госпожа Мартен беше зле тази нощ. Трябваше да тичаме да викаме лекаря… Мъжът й беше като обезумял.

Служители на фирмата минаваха от време на време през двора, за да отидат на работното си място в лабораториите и канцелариите. Прислужникът изтупваше килимите от един прозорец на първия етаж.

Дочуваха се бебешки плач и монотонният припев на бавачката.

— Тихо!… Тя току-що заспа. Влезте все пак.

Господин Мартен примирено отстъпи назад. Беше се примирил с това, че апартаментът му е в пълно безредие. Беше се примирил с това, че хората го виждат небрежно облечен, с увиснали, почти зеленикави мустаци, което означаваше, че обикновено ги боядисва.

Не беше мигнал през цялата нощ. Сега беше вече съсипан и не можеше да реагира.

Той отиде на пръсти да затвори вратата към спалнята, през която се виждаха долната част на леглото и легенче, сложено на земята.

— Портиерката сигурно ви е казала?

Говореше шепнешком, като хвърляше тревожни погледи към вратата. В същото време изключи газовата печка, на която беше сложил да се топли кафе.

— Искате ли една малка чашка?

— Не, благодаря.

— Няма дълго да ви притеснявам. Исках само да разбера как е госпожа Мартен…

— Много сте любезен! — каза искрено Мартен.

Той наистина не виждаше никакъв умисъл. До такава степен беше объркан, че вероятно беше загубил част от разума си. Впрочем дали изобщо го беше имал някога?

— Ужасни са тези кризи! Ще ми позволите ли да изпия кафето си пред вас?…

Притесни се, когато установи, че тирантите му висят до глезените, побърза да приведе в ред външния си вид и махна от масата струпаните върху нея аптекарски шишенца.

— Госпожа Мартен често ли получава такива кризи?

— Не. Особено пък толкова силни! Много е нервна… Като младо момиче, изглежда, всяка седмица е получавала нервна криза.