Жорж Сименон - Мегре и сянката върху пердето

Това се беше случило преди петнайсет дни.

— Вероятно ви е направил впечатление един наистина чудовищен факт — продължи полковникът.

Куше чисто и просто забравя да спомене своя единствен син! Дори тази единствена подробност е достатъчна, за да опорочи завещанието и…

— Вие лично познавахте ли Роже?

— Аз ли?… Не…

Мегре продължаваше да се усмихва.

— Преди малко ви казах, че съм ви помолил да дойдете тук, защото…

— А познавахте ли Нина Моанар?

Нещастникът подскочи, все едно някой го беше настъпил по крака.

— Няма нужда да я познавам! Дори адресът й — улица „Пигал“, е достатъчен, за да си представя какво… Но за какво говорех?… А, да! Видяхте ли датата на завещанието! То е отскоро!… Куше е умрял само две седмици след като го е написал… Бил е убит!… Да предположим сега, че една от двете жени, за които става дума, е знаела за това завещание… Имам всички основания да смятам, че те не са богати…

— А защо две жени?

— Какво искате да кажете?

— Три жени! В завещанието се споменават три жени! Трите жени на Куше, ако щете!

Полковникът реши, че Мегре се шегува.

— Говорех сериозно… — каза той. — Не забравяйте, че има мъртвец в къщата ни! Както и че става въпрос за бъдещето на няколко души!…

Разбира се! Но въпреки това на комисаря му се щеше да се разсмее. И самият той не би могъл да каже защо.

— Благодаря ви, че ми съобщихте всичко това.

Полковникът беше ядосан. Изобщо не разбираше как може изтъкнат служител като Мегре да се държи по този начин.

— Предполагам, че…

— Довиждане, господин полковник. Бъдете така любезен да предадете моите уважения на госпожа Куше.

А като излезе вече на улицата, той не можа да се сдържи да не промърмори:

— Ей, че дявол е този Куше!

Съвсем спокойно и съвсем сериозно той вписваше и трите си жени в своето завещание! Включително и първата, вече станала госпожа Мартен, която непрестанно беше изниквала пред него със своя презрителен поглед като истински жив упрек! Включително и милата малка Нина, която беше полагала всички усилия, за да го отвлече от мислите му!

Но за сметка на това беше забравил, че има син!

За миг Мегре се зачуди на кого ли да занесе най-напред новината. Дали на госпожа Мартен, за която сполетялата я сполука бе достатъчна, за да я накара начаса да скочи от леглото? Или на Нина?

— Но всъщност те още не са пипнали парите…

Цялата тази история можеше да се проточи с години! Във всеки случай госпожа Мартен нямаше току-така да се остави да я излъжат!

— Обаче полковникът постъпи честно! Можеше да изгори завещанието, без изобщо някой да разбере за него.

И Мегре продължи весело да върви пеш. Ясното слънце беше посмекчило атмосферата. Във въздуха като че се усещаше радостен полъх.

— Да му се не види и Куше!

Той влезе в асансьора на хотел „Пигал“, без да пита никого за нищо, и само след няколко минути вече чукаше на вратата на Нина. Отвътре се дочу шум от стъпки. После вратата се открехна точно толкова, колкото да може през нея да се промуши една ръка, която остана протегната във въздуха.

Беше женска ръка, вече доста сбръчкана. Тъй като Мегре не се помръдна, ръката взе да става нетърпелива, след което на свой ред на вратата се показа лице на стара англичанка. Последва неразбираем монолог.

Или по-скоро Мегре се досети, че англичанката очаква пощата си, което обясняваше и нейния първоначален жест. Но най-ясното бе, че Нина вече не живее в стаята, а вероятно вече е напуснала и хотела.

— Сигурно е прекалено скъпо за нея! — помисли си той.

И спря колебливо пред съседната врата. Най-сетне взе решение заради камериера, който го попита подозрително:

— Какво търсите?

— Господин Куше…

— Не отговаря ли?

— Още не съм почукал.

Мегре отново се усмихна. Беше в игриво настроение. Тази сутрин внезапно почувства, че участва в някакъв фарс! Но всъщност целият живот е фарс! Смъртта на Куше беше фарс, а най-вече неговото завещание!

— Влезте!

Най-сетне резето помръдна. Първото, което направи Мегре, след като влезе в стаята, беше да отиде да дръпне пердетата и да открехне прозореца.

Селина дори още не се беше събудила. Роже търкаше очи и като се прозяваше, каза:

— А, вие ли сте…

Имаше напредък. В стаята не миришеше на етер. Дрехите бяха струпани на купчина на пода.

— Какво искате?

Той седна на леглото, взе чашата с вода от нощната масичка и я изпразни на един дъх.

— Намерили са завещанието! — заяви Мегре, докато завиваше голото бедро на Селина, която спеше, свита на кълбо.