Жорж Сименон - Мегре и сянката върху пердето

В цялата атмосфера имаше нещо странно неопределено. Не беше истинска драма, а нещо съвсем друго, но също толкова мъчително! Може би беше някакъв бохемски дух, напълно лишен от поезия!? Може би всичко идваше от портфейла, в който имаше само две банкноти по сто франка?…

Или пък от тази разтревожена жена, която току-що бе прозряла, че утрешният ден вече няма да прилича на предишните, че ще трябва да си търси друга опора в живота?

Или не! Самият Роже пораждаше страх! Защото действията и жестовете му не съответстваха на неговото минало, изобщо не подхождаха на всичко онова, което Мегре знаеше за неговия характер!

И това негово спокойствие… А пък изобщо не беше поза! Наистина беше спокоен, като някого, който…

— Дайте ми пистолета си! — каза внезапно комисарят.

Младежът го извади от единия джоб на панталона си и му го подаде с подобие на усмивка.

— Обещайте ми, че…

Не довърши изречението си, понеже видя, че жената всеки момент ще започне да пищи от страх. Тя не разбираше нищо, но чувстваше, че в този миг ще се случи нещо ужасно.

В очите на Роже се бе появила ирония.

Това приличаше по-скоро на бягство. Мегре, който нямаше повече какво да каже и нямаше повече какво да прави, взе да бие отбой. Блъсна се на излизане в рамката на вратата и сподави една псувня.

Когато излезе на улицата, вече беше загубил веселото си настроение от сутринта. Изобщо не му се струваше, че животът понякога наподобява фарс. Вдигна глава, за да погледне прозореца на двойката. Щорите бяха спуснати. Не се виждаше нищо.

Чувстваше се притеснено, както човек започва да се чувства внезапно, когато престане да разбира какво става.

Припомни си един-два погледа на Роже. Не би могъл да си ги обясни… Е, разбира се, той не би разчитал на някакви си погледи… Обаче именно тези погледи някак не съответстваха на всичко останало…

Върна се обратно, защото беше забравил да попита в хотела за новия адрес на Нина.

— Де да знам! — отвърна портиерът. — Плати си стаята и си тръгна с куфара! Даже нямаше нужда от такси. Сигурно е тръгнала да си търси някой по-евтин хотел из квартала.

— Слушайте… Ако се случи нещо в хотела… Да… Нещо неочаквано… Ще ви помоля да ме предупредите лично за това, аз съм от Съдебната полиция… Комисар Мегре…

Ядосваше се на себе си за тази своя постъпка. Та какво можеше да се случи? Но въпреки това си спомняше отново за онези две банкноти по сто франка в портфейла, за изплашения поглед на Селина…

След четвърт час вече влизаше в „Мулен Бльо“ през вратата за артистите. Залата беше празна и тъмна, фотьойлите и краищата на ложите бяха тапицирани със зелен сатен.

На сцената шест жени, зъзнещи въпреки палтата си, повтаряха безспир една и съща стъпка — смешно елементарна стъпка. А през това време едно малко, дебело човече си дереше гърлото, докато им крещеше някаква мелодия.

— Едно!… Две!… Тра-ла-ла-ла… Не, не така!… Трала-ла-ла… Три!… Три, дявол да го вземе!

Нина беше втората от редицата жени. Беше познала Мегре, който стоеше прав до една от колоните. Мъжът също го беше забелязал, но това му беше безразлично.

— Едно!… Две!… Тра-ла-ла-ла…

Това продължи около четвърт час. Беше по-студено, отколкото навън, и на Мегре му замръзнаха краката. Най-сетне дребното човече изтри челото си и изрече една псувня към своята трупа вместо довиждане.

— Мен ли чакате? — извика той на Мегре отдалече.

— Не!… Чакам…

Нина се приближи притеснено, като се питаше сигурно дали трябва да подаде ръка на комисаря.

— Трябва да ви съобщя една важна новина…

— Не тук… Нямаме право да приемаме посетители в театъра… С изключение на вечерите, понеже тогава това носи печалба…

Те седнаха край тезгяха на малкото барче по съседство.

— Намерили са завещанието на Куше. Той завещава цялото си състояние на три жени.

Тя го гледаше учудено, без да подозира истината.

— Най-напред на първата си жена, макар че тя се е омъжила наново. После на втората… И освен това на вас…

Тя продължаваше да гледа втренчено Мегре и той забеляза как зениците й най-напред се разширяват, а после се замъгляват от влагата.

Най-сетне тя скри лицето си в ръце и заплака.

— Той имаше болно сърце. И знаеше това.

Нина отпи голяма глътка от чашата с рубиненочервен аперитив.

— И точно затова си пазеше здравето. Казваше, че е работил достатъчно и че вече му е време да се порадва на живота.

— Говореше ли понякога за смъртта?