Жорж Сименон - Мегре и сянката върху пердето

— Напишете доклад.

— А за роднините?

— Аз ще се погрижа.

Той бутна вратата към салона и видя човешко тяло, разпростряно на пода и завито с покривката на едно от леглата.

Откъм мястото, където Селина се беше свлякла в един от фотьойлите, сега долиташе само постоянно тихо скимтене. А в това време някаква дебела жена, собственичката или управителката на хотела, се опитваше да я успокои.

— Нали не е като да се е убил заради вас? Нищо не можете да направите… Никога не сте му отказвали нищо.

Мегре не повдигна покривката и дори не се обади на Селина.

Само след секунди санитарите вече пренасяха тялото в колата на „Бърза помощ“ и тя потегли по посока на Института по съдебна медицина.

Групата на улица „Питал“ започна да се разпръсва лека-полека. Последните любопитни дори не разбраха дали е станал пожар, самоубийство или са арестували някой джебчия.

— Той си подсвиркваше… После отведнъж престанах да го чувам…

Мегре се изкачваше бавно, много бавно по стълбището на сградата на площад „Де Вож“ и колкото повече приближаваше втория етаж, толкова по-начумерен израз добиваше лицето му.

Вратата на старата Матилда стоеше полуотворена. Вероятно жената беше застанала зад нея, за да дебне. Но Мегре само повдигна рамене и дръпна връвчицата, която висеше пред входа на жилището на семейство Мартен.

Лулата си беше в устата му. Той си помисли за миг дали да не я прибере в джоба, но после за сетен път само вдигна рамене.

Чу шум от удрящи се една в друга бутилки. Неясен шепот. Два мъжки гласа все повече се приближаваха и най-сетне вратата се отвори.

— Добре, докторе… Да, докторе… Благодаря ви, докторе…

Появи се господин Мартен, съсипан. Още не бе успял да се погрижи за сутрешния си тоалет и Мегре го видя в същото окаяно одеяние, в което беше и сутринта.

— А, вие ли сте?

Лекарят тръгна към стълбището, а господин Мартен пусна комисаря да влезе, като хвърли крадешком един поглед към спалнята.

— По-зле ли е тя?

— Никой не знае… Докторът не иска да вземе отношение по въпроса. Ще дойде пак да я види вечерта.

Той взе рецептата, която беше оставена върху радиоапарата, и я загледа втренчено с празен поглед.

— Няма дори кой да отиде до аптеката!

— Но какво се е случило?

— Горе-долу като тази нощ, само стана още по-лошо. Тя започна да трепери цялата, да бърбори някакви неразбираеми неща. Помолих да извикат лекаря и той установи, че има около четирийсет градуса.

— Бълнува ли?

— Нали ви казвам, че не се разбира какво говори! Трябват ми лед и апарат, за да се сложи ледът на челото й.

— Искате ли да остана тук, докато отидете до аптеката?

Господин Мартен беше готов да откаже, но после се съгласи. Облече палтото си и тръгна, като жестикулираше — трагичен и едновременно смешен. Но след малко се върна, понеже беше забравил да вземе пари.

Мегре нямаше никаква цел, за да остане сам в апартамента. Не го интересуваше нищо, не потърси нищо, не отвори нито едно чекмедже, дори не хвърли поглед на купчината писма, които бяха оставени на една масичка.

Чуваше как болната диша тежко. От време на време издаваше дълбока въздишка, а после започваше да бърбори някакви неразбираеми думи.

Когато господин Мартен се върна, го намери на същото място.

— Купихте ли всичко необходимо?

— Да. Това е ужасно! Дори не съм предупредил в канцеларията!

Мегре му помогна да начупи леда и да го сложи в червената каучукова торбичка.

— Някой идвал ли е у вас тази сутрин?

— Не, никой.

— И не сте получавали никакви писма?

— Не. Само някакви рекламни брошури.

Челото на госпожа Мартен се беше запотило и сивеещите й коси лепнеха върху слепоочията. Устните й бяха загубили цвета си, но очите продължаваха да бъдат изключително живи.

Дали болната бе разпознала Мегре, който държеше апарата току над главата й?

Не беше ясно, но като че малко се беше поуспокоила. Тя остана неподвижна така, с червения мях на челото, като гледаше втренчено в тавана.

Комисарят отведе господин Мартен в трапезарията.

— Имам да ви съобщавам много новини.

— А, така ли! — каза той само и потръпна тревожно.

— Открили са завещанието на Куше. Оставя една трета от парите си на вашата съпруга.

— Какво?

Служителят се развълнува, слиса се и съвсем се обърка от тази новина.

— Казвате, че той ни оставя…?

— Да, една трета от богатството си! Вероятно това няма да стане от само себе си. Втората му жена сигурно ще се противопостави… Понеже получава от своя страна само една трета… Последната третина отива за трето лице, последната любовница на Куше, някоя си Нина…