Жорж Сименон - Мегре и сянката върху пердето

— Всичко това сигурно ще свърши зле, нали? — започна той.

— Вече има двама мъртъвци! — отвърна Мегре.

— Двама мъртъвци…

Той направи усилие. Вероятно крайно усилие, понеже Мартен, който щеше да се развълнува отново, все пак успя да се овладее.

Комисарят почти не смееше да си отвори устата и задържа дъха си. Усещаше, че сърцето му се стяга, понеже чувстваше, че е съвсем близо до истината.

— Да… — промърмори Мартен на себе си. — Още по-лошо! Но това е необходимо… необходимо …

При все това той машинално отиде до отворената врата на спалнята и погледна вътре.

Мегре продължаваше да чака, неподвижен и безмълвен.

Мартен не каза нищо. Не се чу гласът на жена му. Но, така или иначе, сигурно нещо се бе случило.

Нищо не се случваше. Комисарят започна да губи търпение.

— Е, и какво?…

Онзи се обърна бавно към него с различен израз на лицето.

— Какво?

— Нали казахте, че…

Господин Мартен се опита да се усмихне.

— Че какво?

— Че е по-добре, за да се избегне още една трагедия…

— Че е по-добре какво?

Той прокара ръка по челото си като човек, който с мъка се опитва да съживи някакъв спомен.

— Извинете ме! Толкова съм потресен…

— Че дори забравихте какво щяхте да кажете ли?

— Да… Вече не си спомням… Погледнете!… Тя спи…

Той сочеше госпожа Мартен, която беше затворила очи, а лицето й бе станало пурпурночервено, вероятно вследствие на леда върху челото й.

— Кажете ми какво знаете? — попита Мегре с онзи тон, с който питаше прекалено хитрите обвиняеми.

— Аз ли?

Отсега нататък всички негови отговори щяха да са от същия род! Както се казва, той се правеше на глупак. Повтаряше учудено всяка дума.

— Бяхте готов да ми кажете истината…

— Истината ли?

— Хайде сега! Не се правете на глупак. Знаете кой е убил Куше.

— Аз ли? Аз знам?…

Дори и никога да не бе получавал шамари, сега беше само на една крачка да получи силен шамар от ръката на Мегре!

Той наблюдаваше със стиснати зъби неподвижната жена, която спеше или се преструваше, че спи, а после и онзи човечец с все още подути клепачи, с разкривени от преминалата криза черти и увиснали мустаци.

— Ще поемете ли цялата отговорност за онова, което може да се случи?

— Какво може да се случи?

— Не постъпвате правилно, Мартен!

— Кое не е правилно?

Какво се беше случило? Само за една минута може би онзи, който щеше да заговори, бе стоял там, между двете помещения, втренчил поглед в леглото на жена си. Мегре не беше чул никакъв разговор. Мартен дори не се бе помръднал.

Сега тя спокойно спеше! А той се правеше, че не знае нищо!

— Извинете ме… Струва ми се, че в някои моменти не съм много добре с главата. Съгласете се, че човек лесно може да се побърка.

При все това той беше все така мрачен, дори злокобен. Държеше се като осъден. Погледът му избягваше лицето на Мегре, прехвърляше се от един предмет на друг в стаята и най-накрая се спря на радиоапарата. Започна старателно да събира парчетата, клекнал, обърнал гръб на комисаря.

— В колко часа трябва да дойде лекарят?

— Не зная, той каза „довечера“…

Мегре излезе, като хлопна вратата. Озова се лице в лице със старата Матилда, която до такава степен се слиса, че остана неподвижна, с отворена уста.

— Сигурно и вие нямате какво да ми кажете?… Нали?… Може би и вие ще твърдите, че не знаете нищо, а?

Тя се опитваше да дойде на себе си. Държеше двете си ръце под престилката, в обичайната поза на стара домакиня.

— Елате у нас.

Тя повлече платнените си пантофи по паркета и само за миг се поколеба, преди да бутне полуотворената си врата.

— Хайде! Влезте.

Тогава Мегре влезе на свой ред, като затвори вратата с крак. Дори не погледна към лудата, която беше седнала до прозореца.

— А сега говорете!… Ясно ли е?

И се отпусна с цялата си тежест върху един стол.

— Най-напред, те постоянно се карат!

Мегре дори не трепна. Беше се потопил до шия в цялата тази мръсотия, която беше дори по-отвратителна от самата трагедия.

Върху лицето на старицата се бе появил ужасяващ израз на тържество и заплаха. Тя бе проговорила! И щеше още да говори! От омраза към семейство Мартен, към мъртвия, към всички наематели в сградата, от омраза към цялото човечество! И от омраза към самия Мегре!

Тя продължаваше да стои права, със скръстени ръце върху дебелия си отпуснат корем, като че цял живот бе чакала този миг.

Не беше усмивка онова, което разтягаше устните й, а истинско блаженство, от което като че цялата се разтапяше!