Жорж Сименон - Мегре и сянката върху пердето

„Ето затова би трябвало да му измъкваш пари сега и да си ги слагаш настрана, на някакво сигурно място…“

„Ако искаш, аз мога да ти ги пазя… Кажи, де! Искаш ли аз да ти ги пазя?…“

И като наблюдаваше със смръщено чело мръсния под, Мегре започна да размишлява.

В цялата тази страхотна смесица от чувства му се стори, че разпознава нещо , което господстваше над останалите и може би беше довело до всички останали. Безпокойството! Някакво болезнено и болестно безпокойство, което граничеше с лудостта…

Госпожа Мартен винаги говореше за онова, което би могло да се случи — смъртта на съпруга й, мизерията, която я очаква, ако той не й остави пенсия… Страхуваше се заради сина си също!…

Това беше истински кошмар, фиксидея.

— А Роже какво й отвръщаше?

— Нищо. Той никога не оставаше задълго! Сигурно имаше да прави по-интересни неща другаде…

— А идвал ли е в деня на престъплението?

— Не знам.

Лудата, също толкова стара, колкото и Матилда, продължаваше да наблюдава комисаря от своя ъгъл и да се усмихва любезно.

— А семейство Мартен да е имало някакъв разговор, по-интересен от друг път?

— Не знам.

— Госпожа Мартен да е слизала долу към осем часа вечерта?

— Вече не си спомням! Не мога постоянно да стоя в коридора.

Дали беше несъзнателно, или това бе скрита ирония? Във всеки случай тя криеше нещо. Мегре го усещаше. Още не беше изплюла камъчето.

— Вечерта се караха…

— За какво?

— Не знам…

— Не слушахте ли?

Тя не отговори. Но изразът на лицето й означаваше: „Това си е моя работа!“

— Какво още ви е известно?

— Знам защо се разболя!

Това беше нейната победа! Ръцете й продължаваха да треперят, все така събрани на корема. Кулминационната точка на цял един живот!

— Защо?

Но тя искаше да вкуси напълно своята победа.

— Защото… Почакайте да питам сестра ми дали няма нужда от нещо… Фани, не си ли жадна?… Не ти ли се яде?… Не ти ли е много топло?…

Малката чугунена печка се беше зачервила. Старицата се носеше из помещението, като се плъзгаше върху платнените си подметки, които не предизвикваха и най-малкия шум.

— Защото?…

— Защото той не донесе парите!

Тя произнесе на срички цялото изречение, след което настъпи окончателно мълчание. Това бе всичко! Тя отказваше да говори повече! Вече беше казала достатъчно.

— Какви пари?

Напразно! Тя нямаше да отговори на нито един въпрос повече.

— Това не ме засяга! Само чух тия неща! Правете каквото искате. Сега вече е време да се погрижа за сестра си.

И той бе принуден да си тръгне, оставяйки двете старици да се занимават един Бог знае с какви техни грижи.

Направо му бе прилошало. Започна да му се повдига, както при морска болест.

„Той не донесе парите…“

Дали не можеше да се намери обяснение за това? Мартен решава да окраде първия съпруг, вероятно, за да не чува повече тези упреци заради собствената си посредственост. Тя го беше видяла от прозореца да излиза с тези триста хиляди франка…

Само че на връщане те не бяха вече у него! Дали ги беше оставил на сигурно място? Или пък ги бяха откраднали и от него? Или пък той се беше изплашил и се бе освободил от тези пари, като ги беше хвърлил в Сена?

Дали се беше превърнал в убиец? Той, посредственият незначителен Мартен в своето бежово палто?

Преди малко бе понечил да заговори. Умората му наистина приличаше на умората на виновния, който чувства, че вече няма сили да мълчи и предпочита незабавно да отиде в затвора пред тревожното очакване.

Защо обаче жена му се бе разболяла?

И преди всичко защо се беше самоубил Роже?

Нима всичко това не бе създадено от въображението на самия Мегре? Защо тогава да не заподозре Нина или госпожа Куше, или дори полковника?

Комисарят, който слизаше бавно по стълбището, се сблъска с господин Дьо Сен Марк, който се обърна да го погледне.

— А, това вие ли сте?…

И снизходително му протегна ръка.

— Има ли нещо ново?… Мислите ли, че това ще свърши скоро?…

Отново се дочу викът на лудата там горе, вероятно изоставена от сестра си, която пак бе застанала на своя пост зад някоя врата!

Беше хубаво погребение. Бяха дошли много хора, все с добро положение. Особено семейството на госпожа Куше и съседите им от булевард „Осман“.

Само сестрата на Куше на първия ред не беше в хармония с останалите, макар че бе положила неимоверни усилия, за да бъде елегантна. Тя плачеше. Но се секнеше по особено шумен начин, след което всеки път беше удостоявана с яростен поглед от страна на тъщата на покойника.