Жорж Сименон - Мегре и сянката върху пердето

— Чете ли за онази история с банкнотите по хиляда франка?

— Не! За какво става дума?

— Много ми се ще и аз да бях там… На бента на Буживал… Банкноти по хиляда франка си плавали най-спокойно по течението… Някакъв моряк пръв ги забелязал и дори успял да извади няколко от водата… Обаче пазачът на шлюза разбрал каква е работата и повикал полицията… Така че полицай почнал да държи под око любителите да ловят банкноти в реката…

— Без майтап ли? Обаче това сигурно не им е попречило да си сложат по някоя настрана…

— Във вестника пише, че са намерили трийсетина банкноти, обаче сигурно има още много, понеже в Мант също извадили две от водата… Представяш ли си! Банкноти, които си плават най-спокойно по Сена!… По-лесно, отколкото да ловиш с въдица…

Мегре не трепна. Стърчеше на една глава над хората наоколо. Изразът на лицето му бе невъзмутим.

— … Той не донесе парите…

Това ли беше? Клетият господин Мартен, обзет от страх или от угризения на съвестта при спомена за своето престъпление! Мартен, който си беше признал, че онази вечер се е разхождал из остров Сен Луи, защото имал невралгични болки!… Все пак на лицето на Мегре се появи едва доловима усмивка, защото си представи госпожа Мартен, която е видяла всичко от прозореца и е чакала.

Съпругът й се прибрал уморен и отчаян. Тя дебнела всеки негов жест и всяко негово действие. Чакала да види банкнотите. Може би да ги преброи… Той се съблякъл и се канел да си ляга. Сигурно тя е отишла да прибере дрехите му, за да може да пребърка джобовете.

Тревогата й ставала все по-голяма. Тя наблюдавала Мартен с тези негови мрачни мустаци.

— Ами… парите?…

— Какви пари?…

— На кого си ги дал?… Отговори ми!… Не се опитвай да ме лъжеш…

Тогава Мегре слезе от автобуса на моста Пон Ньоф, откъдето се виждаха прозорците на неговия кабинет, и с изненада установи, че си казва полугласно:

— Ловя се на бас, че като си е легнала, госпожа Мартен се е разплакала в леглото си!

Всичко започна в Жьомон. Беше единайсет часът вечерта. Неколцина пътници от трета класа се запътиха към сградата на митницата, а в това време митничарите започнаха да проверяват вагоните от втора и първа класа.

Грижливите пътници предварително си приготвяха багажа, като го изваждаха и го подреждаха върху седалката. Така направи и мъжът с тревожен поглед от втора класа, в купето, където освен него имаше само двойка възрастни белгийци.

Неговият багаж можеше да послужи като модел за ред и предвидливост. За да не се изцапат, ризите бяха увити в стари вестници. Освен това имаше дванайсет чифта маншети, дебели долни гащи и летни долни гащи, будилник, обувки и чифт износени пантофи.

В подредбата се забелязваше присъствието на женска ръка. Всички местенца в куфара бяха използвани. Нищо не можеше да се измачка. Обаче митничарят разрови всички тези вещи с небрежно движение, като наблюдаваше мъжа с бежово палто, чиято физиономия напълно подхождаше на притежател на подобен куфар.

— Добре!

Митничарят направи тебеширено кръстче върху куфара му.

— Имате ли нещо за деклариране, господа?

— Извинете! — обърна се към него мъжът. — Къде точно започва Белгия?

— Виждате ли там онзи, зеления плет? Не! Нищо не виждате! Обаче гледайте тук сега… Бройте тези лампи по пътя. Третата отляво. Е, точно там започва границата.

От коридора се дочу глас, който повтаряше пред всяка врата:

— Пригответе си паспортите, документи за самоличност!

А в това време мъжът с бежовото палто се опитваше да върне обратно багажа си в мрежата за багаж.

— Паспортите, моля!

Той се обърна и видя младеж със сива униформена шапка.

— Французин ли сте?… Картата ви за самоличност тогава…

Трябваше му известно време, за да го направи. Пръстите му тършуваха в портфейла.

— Ето, господине!

— Добре! Мартен, Едгар Емил… Точно така!… Последвайте ме…

— Но къде?…

— Можете да вземете багажа си със себе си…

— Но… влакът…

Двамата белгийци го гледаха ужасено, донякъде поласкани от това, че са пътували заедно със злосторник. Опулил очи, господин Мартен се качи на седалката, за да си вземе пътническите чанти.

— Кълна ви се… Но какво…?

— Побързайте… Влакът ще тръгне…

И младият мъж със сивата шапка изнесе най-тежкия от куфарите върху перона. Беше тъмно. Под сиянието на лампите хората тичешком се връщаха от бюфета. Чу се изсвирване. Някаква жена разговаряше с митничарите, които не я пускаха да се качи отново на влака.