Жорж Сименон - Мегре и сянката върху пердето

Непосредствено след членовете на семейството крачеше персоналът на фирмата за серуми. А редом със служителите й вървеше и старата Матилда, с голямо достойнство, уверена в себе си и в правото си да се намира там.

Черната рокля, която беше облякла, сигурно служеше само за тази цел: да присъства на погребенията! Погледът й срещна погледа на Мегре и тя благоволи да му кимне леко.

После се разнесе музиката на органа, запя басово псалтът, придружен от фалцета на дякона: Et ne nos inducas in tentationem…

Последва шум от местене на столове. Катафалката беше висока, но въпреки това не се виждаше изпод цветята и венците.

От наемателите на площад „Де Вож“ № 61

Вероятно и Матилда беше внесла своя дял. Дали семейство Мартен също беше вписало своето име в списъка?

Госпожа Мартен я нямаше. Вероятно още беше на легло.

Libera nos, domine…

Последната молитва. Край. Церемониал майсторът бавно поведе шествието, вървейки начело. Мегре, който стоеше в един ъгъл, близо до изповедалнята, съзря сред множеството Нина. Малкото й носле цялото се беше зачервило, но тя не си бе направила труда поне малко да го понапудри.

— Ужасно е, нали? — каза тя.

— Кое е ужасно?

— Не знам, всичко! Тази музика… И тази миризма на хризантеми…

Тя захапа горната си устна, за да сподави риданието си.

— Знаете ли… Размишлявах много… И понякога ми се струва, че той е подозирал нещо.

— Ще отидете ли на гробището?

— Вие какво ще кажете? Могат да ме видят там, нали? Може би е по-добре да не ходя… Но все пак толкова ми се иска да разбера къде ще го сложат.

— Винаги можете да попитате пазача.

— Да, вярно…

Те си говореха. Шепнешком. Стъпките на последните присъстващи вече заглъхваха от другата страна на вратата. Чуваше се как потеглят колите.

— Значи казвате, че той е подозирал нещо…?

— Може би не че ще умре по този начин… Но знаеше, че не му остава дълго да живее… Беше доста сериозно болен от сърце.

Чувстваше се, че дълго се е измъчвала, часове наред мислите й са били заети само с тази единствена мисъл.

— Идват ми наум разни неща, които ми е казвал…

— Страхуваше ли се?…

— Не! По-скоро обратното… Когато някой случайно споменеше за гробищата, той казваше през смях: „Единственото място, където човек може да бъде спокоен… Едно хубаво кътче в Пер Лашез 2 2 Пер Лашез (от фр. Cimetière du Père Lachaisej — най-голямото гробище в Париж и едно от най-известните в света. — Бел.ред. …“

— Често ли се шегуваше?

— Особено когато не беше весел. Разбирате ли? Той не обичаше другите да разбират, че има някакви грижи. В такива моменти си търсеше какъвто и да било претекст, за да се съвземе, да се разсмее…

— Когато е говорел за първата си жена например!

— Не, никога не ми е споменавал за нея.

— А за втората?

— Не! Той не говореше конкретно за някого… Говореше за хората изобщо… Смяташе ги за смешни малки животинки. Ако някой келнер го излъжеше в ресторанта например, той го поглеждаше с по-голяма любов, отколкото обикновено гледаше хората, и казваше: „Ама че мошеник!“ И произнасяше тези думи така, все едно че се забавлява, все едно че е доволен!

Беше станало студено, както на празника Вси светии 3 3 Празникът на Вси светии се чества на 1 ноември. — Бел.ред. . Мегре и Нина нямаха никаква работа в квартал Сен Филип дьо Рул.

— Как е в „Мулен Бльо“, всичко наред ли е?

— Да, всичко е наред!

— Ще дойда да се видим там в някой от тези дни…

Мегре й стисна ръката и скочи на стъпалото на потеглящия автобус.

Имаше нужда да остане сам, за да помисли, или по-скоро да остави мислите си да се разхождат на свобода. Представяше си как след малко шествието стига до гробището. Госпожа Куше… Полковникът… Братът… Хората, които сигурно говореха за това странно завещание.

— Но защо са шарели така около кофите за боклук?

Понеже точно там беше завръзката на цялата трагедия. Мартен се беше навъртал около кофите за боклук под претекст, че търси някаква ръкавица, която не беше намерил, но при все това носеше на другата сутрин. Госпожа Мартен също беше ровила в боклука, обяснявайки това с някаква сребърна лъжица, която уж изхвърлила по невнимание…

— … Той не донесе парите — беше казала старата Матилда.

По това време трябва да беше много забавно на площад „Де Вож“! Дали лудата викаше както обикновено, след като бе оставена сама?

Пълният автобус пропускаше някои спирки. Някакъв непознат от навалицата, долепен плътно до Мегре, точно казваше на съседа си: