Жорж Сименон - Мегре и сянката върху пердето

Купето се беше затоплило до крайна степен. Парата се стичаше по прозорците. Димът от лулата се разнасяше около лампата.

— Трябваше да ви призная всичко още първия път, когато ви видях… Обаче нямах смелост… Надявах се, че…

Мартен млъкна и погледна с любопитство спътника си, който седеше с полуотворена уста и затворени очи. Чуваше се равномерно дишане, подобно на мъркането на едър доволен котарак!

Мегре спеше!

Мартен хвърли поглед към вратата на купето. Беше достатъчно само да я отвори. И като че за да избяга от изкушението, той се сгуши в едно ъгълче, нащрек, сложил притеснено ръце върху слабите си колене.

Северната гара в сивата утрин. И недоспалата тълпа от покрайнините, която преминаваше също като стадо през вратите.

Влакът беше спрял много далече от зданието на гарата. Куфарите на Мартен бяха тежки, но той не искаше да спре, за да си почине. Беше останал без дъх и двете ръце го боляха.

Наложи се доста дълго да чакат такси.

— В затвора ли ме водите?

Бяха прекарали във влака пет часа заедно, но за това време Мегре беше произнесъл по-малко от десет изречения. И то какви изречения само! Нямаха нищо общо нито с престъплението, нито с онези триста хиляди франка? Той говореше или за лулата си, или за горещината, или за това, кога ще пристигне влакът.

— Площад „Де Вож“ №61 — каза на шофьора на таксито.

Мартен се обърна умолително към него:

— Мислите ли, че е необходимо да…

А после добави сякаш на себе си:

— Кой знае какво си мислят в канцеларията!… Нямах време дори да ги предупредя…

Портиерката сортираше пощата в своята стаичка. Една голяма купчина — за „Серумите на доктор Ривиер“ и една съвсем мъничка — за останалите наематели в сградата.

— Господин Мартен!… Господин Мартен!… Идваха от Регистрацията, за да питат дали не сте болен… Казаха, че у вас бил някакъв ключ от…

Обаче Мегре повлече спътника си по-нататък. Наложи му се да помъкне тежките си куфари по стълбището, където пред вратите бяха оставени бутилки с мляко и пресен хляб.

Вратата на старата Матилда се помръдна леко.

— Дайте ми ключа.

— Но…

— Тогава отключете сам.

Настъпи дълбока тишина. Чу се само щракането на ключалката. После пред очите им се появи подредената трапезария, където всяко нещо беше поставено на точното му място.

Мартен се поколеба, преди да произнесе на висок глас:

— Аз съм!… Заедно с комисаря…

Някой се помръдна в леглото в съседната стая. Мартен, който в този момент затваряше вратата, простена:

— Не трябваше… Тя няма нищо общо, нали?… И в това нейно състояние.

Не смееше да влезе в стаята. За да прикрие смущението си, той хвана куфарите си и ги сложи на два стола.

— Искате ли да направя кафе?

Мегре почука на вратата на спалнята.

— Може ли да вляза?

Никакъв отговор. Той бутна вратата и се озова право пред втренчения поглед на госпожа Мартен, която лежеше неподвижно. Косата й беше навита на фуркети.

— Извинете, че ви безпокоя… Върнах ви съпруга, който напразно се беше изплашил.

Мартен стоеше зад него. Усещаше, че той е там, но не можеше да го види.

На двора отекваха стъпки и гласове, преди всичко женски гласове: персоналът на канцелариите и лабораториите пристигаше на работа. Беше девет часът без една минута.

Чу се викът на лудата някъде до тях. На нощната масичка бяха сложени лекарства.

— По-зле ли се чувствате?

Много добре знаеше, че тя няма да отговори, че въпреки всичко ще продължи да проявява същата свирепа резервираност.

Като че я беше страх да каже дори една дума, една-единствена дума! Като че една нейна дума можеше да предизвика цял ред катастрофи!

Беше отслабнала, а лицето й беше още по-посърнало. Обаче очите й, тези странни сивкави зеници, като че продължаваха да живеят свой собствен живот, страстен и непокорен.

Мартен влезе с вяла походка. С цялото си поведение като че се извиняваше и искаше прошка.

Сивите очи се обърнаха бавно към него. Погледът й беше леденостуден, толкова суров, че той отвърна глава, като промърмори:

— Стана на гарата в Жьомон… Само още една минутка, и щях да бъда вече в Белгия…

Имаше нужда от много думи и фрази, от много шум, за да се запълни цялата тази празнота, която се усещаше около всяко от действащите лица. Дотолкова осезаема празнота, че дори гласовете им отекваха в нея като в тунел или в пещера.

Но никой не продумваше. Едва-едва произнасяха по няколко срички с тревожни погледи, а после тишината падаше отново с неумолимостта на мъгла.