Жорж Сименон - Мегре и сянката върху пердето

— Но…

— Трябва да разберем дали не са забелязали нещо необичайно в кофите за боклук на площад „Де Вож“ №61 по-миналата сутрин.

Отпусна се в креслото си и внезапно една дума изникна в ума му. Полковник…

Какъв полковник? Той не познаваше никакъв полковник.

А, да! Но имаше все пак един полковник в тази история! Чичото на госпожа Куше! Какво ли пък иска от него?

— Ало!… „Елизе“ № 17–62 ли е?… Тук е комисарят Мегре, от Съдебната полиция… Какво казвате?… Полковник Дормой иска да говори с мен, така ли?… Да, ще изчакам… Ало!… Вие ли сте, господин полковник?… Какво казвате?… Завещание ли?… Не ви чувам много добре… Не, напротив, говорете по-тихо!… Отдръпнете се малко повече от апарата… Така е по-добре… Е, какво има?… Намерили сте невероятно завещание, така ли?… И дори не е запечатано?… Разбрано! Ще бъда там след половин час… Не! Няма нужда да вземам такси…

И като запали лулата си, побутна креслото назад и кръстоса крака.

— Полковникът ви чака в своята стая. Последвайте ме, ако обичате.

Стаята с ковчега и горящите свещи беше затворена. В съседната стая, която би трябвало да бъде тази на госпожа Куше, имаше някого. Прислужницата бутна една врата и Мегре видя полковника. Стоеше прав до масата, леко опрял се с едната ръка на нея, с вдигната брадичка, спокоен и изпълнен с благородство, като че позираше на някой скулптор.

— Бъдете така добър да седнете!

Само че при Мегре този номер не минаваше. Той не седна, а само разкопча тежкото си палто, остави меката си шапка върху един стол и напълни лулата си.

— Вие ли сте намерили въпросното завещание? — попита той, като се огледа с любопитство наоколо.

— Да, аз — днес сутринта. Племенницата ми още не е в течение. Трябва да ви кажа, че това е толкова възмутително, че…

Беше странна стая, напълно в стила на Куше! Разбира се, мебелите бяха старинни, както и в останалата част от апартамента. Наистина няколко предмета представляваха истинска ценност. Но наред с тях имаше и такива, които разкриваха простоватата природа на своя стопанин.

До прозореца беше сложена маса, която очевидно му е служела донякъде като бюро. На нея имаше турски цигари, както и подбор лули от дърво на дива череша, които струват по шест су парчето, и сигурно Куше си ги беше пълнил с много любов.

Домашен халат в пурпурночервено! Очевидно най-крещящият цвят, който беше намерил! А до леглото бяха оставени чехли с продупчени подметки.

Масата беше с едно чекмедже.

— Ще забележите, че не е било заключено! — каза полковникът. — Не зная дори дали има ключ за него. Тази сутрин племенницата ми имаше нужда от пари, за да плати на един доставчик. Аз реших да й помогна, за да не се налага да плаща с чек. Дойдох тук, в тази стая, и започнах да търся. И ето какво открих…

Беше плик, на който бе напечатан адресът на Грандхотела. Леко синкав лист хартия за писма със същия печат.

И върху него следните редове, изглежда, написани разсеяно, както когато се пише чернова.

Настоящото се явява мое завещание…

А по-нататък следваше неочакваното изречение:

Тъй като вероятно няма да се съобразя със законите, действащи в сферата на наследяването, обръщам се с молба към моя адвокат, метр Дампиер, да положи цялото си старание, за да може моето богатство да бъде разделено по възможност най-равно между:

1 — моята съпруга Жермен, по баща Дормой;

2 — моята първа съпруга, понастоящем съпруга на Мартен, с домашен адрес площад „Де Вож“ №61;

3 — Нина Моанар, живееща в хотел „Пигал“, на улица „Пигал“.

— Какво ще кажете?

Мегре ликуваше. Куше му беше станал дори още по-симпатичен от преди, след като прочете неговото завещание.

— Разбира се — продължи полковникът, — това завещание не издържа на никаква критика. То съдържа множество клаузи за невалидност, така че веднага след погребението ще наредя да го оспорят. Но ми се стори, че ще е необходимо и интересно да ви разкажа за него, защото…

Мегре продължаваше да се усмихва, все едно присъстваше на разиграването на много забавен номер. Та дори ако вземеш тази хартия от Грандхотела ! Като мнозина делови мъже, които не разполагат със своя канцелария в центъра, Куше вероятно е правел някои от срещите си именно там. И тогава, докато е чакал някого, вероятно в хола или в пушалнята на хотела, той е грабнал първата папка за писма, която му е била подръка, за да надраска върху листа тези няколко реда.

Дори не беше залепил плика! Просто го беше захвърлил в чекмеджето на масичката и беше оставил за по-късно написването на завещанието в съответствие със законовите формулировки.