Жорж Сименон - Мегре и сянката върху пердето

— Видях Нина!

— А говорихте ли с нея?

— Моля?! Аз никога не съм разговарял с нея.

— На кое място седеше тя?

— На втората маса отдясно на бара.

— А вие къде намерихте втората си ръкавица, господин Мартен? Ако си спомням добре, я търсехте миналата нощ близо до кофите за боклук на двора…

Господин Мартен се засмя принудено.

— Тя си беше вкъщи!… Представете си, бях излязъл само с една ръкавица и изобщо не бях забелязал това…

— След като излязохте от дома си на площад „Де Вож“, къде отидохте?

— Ами… Разхождах се… Разхождах се по кея… Аз… Болеше ме главата…

— Често ли се разхождате така вечер, без жена си?

— Ами да, понякога!

Беше истинско мъчение за Мартен. А освен това не можеше да измисли къде да дене ръцете си, облечени в ръкавици.

— На работа ли отивате сега?

— Не! Обадих се по телефона, за да ми дадат малко отпуск. Не мога да оставя жена си сама в…

— Е, отивайте тогава при нея!…

Мегре обаче не помръдна. Клетият човечец търсеше някакъв начин да си тръгне с достойнство.

— Довиждане, Роже… — каза той, като преглътна мъчително. — Аз… мисля, че би било хубаво да отидеш да видиш майка си…

Обаче Роже само повдигна рамене, като гледаше нетърпеливо Мегре. Чуха се стъпките на господин Мартен, които се отдалечаваха по стълбището.

Младежът не продумваше. Ръката му машинално хвана един флакон с етер върху нощната масичка и го премести по-надалече.

— Значи няма нещо, което искате да ми кажете, така ли? — попита бавно комисарят.

— Не, абсолютно нищо.

— Защото, ако има нещо, което искате да ми кажете, по-добре ще бъде това да стане сега, а не по-късно…

— Нямам какво да ви казвам по-късно. Не, имам! Има едно нещо, което мога да ви кажа веднага. Страшно се лъжете…

— Впрочем, след като вчера вечерта не сте се видели с баща си, значи сега трябва да сте останали без пари?

— Съвършено сте прав!

— А откъде смятате да намерите?

— Не се безпокойте за мен, моля ви… Ще ми позволите ли?…

И той отиде да пусне чешмата, за да се измие.

Мегре направи още няколко крачки из стаята, после излезе и влезе в съседната стая, където го чакаха двете жени. Сега вече Селина беше по-разтревожената от двете. Колкото до Нина, седнала в дълбокото си кресло, тя замислено подръпваше със зъби носната си кърпичка, втренчила в празнотата зад прозореца големите си замечтани очи.

— Е, какво стана?… — попита любовницата на Роже.

— Нищо! Вече можете да се върнете в стаята си…

— Значи наистина неговият баща е бил…?

И внезапно добави много сериозен вид, като сбръчка чело:

— Тогава значи той ще го наследи?

Като излязоха на тротоара, Мегре попита спътницата си:

— Къде отивате?

Тя направи неопределен жест, изпълнен с безразличие, после каза:

— Ще отида да проверя дали ще се съгласят да ме вземат отново на работа в „Мулен Бльо“…

Той я наблюдаваше с интерес, изпълнен със симпатия:

— Наистина ли обичахте Куше?

— Още вчера ви казах: той беше готин човек… А такива не се срещат често, можете да ми повярвате! Като си помисля, че някакъв мръсник го е…

В очите й се появиха само две сълзи, нищо повече.

— Ето тук е! — каза тя, като бутна малка врата, вероятно служебния вход за артистите.

Мегре, който беше жаден, влезе в бара да изпие една бира. Трябваше да отиде до площад „Де Вож“. Но като видя телефонния апарат, се сети, че още не беше минал през „Ке дез’ Орфевр“ и може би там го чака спешна поща.

Свърза се с разсилния в управлението.

— Ти ли си, Жан?… Има ли нещо за мен?… Какво?… Някаква жена, която ме чака от един час ли?… В траур, така ли?… Да не би да е госпожа Куше?… Така ли?… Госпожа Мартен?… Добре, идвам!

Виж ти, госпожа Мартен, облечена в траур ! И освен това седяла да го чака от един час в чакалнята на Съдебната полиция!

Мегре беше видял само нейната сянка. Онази забавна сянка от предната вечер върху завесите на първия етаж, когато жестикулираше, а устните й се кривяха, изричайки ужасно злъчни думи.

— Това се случва често! — беше казала портиерката.

Клетият човечец от Службата по регистрация, който си беше забравил ръкавицата, беше тръгнал да се разхожда сам по тъмните кейове.

Когато Мегре беше излязъл от двора в един часа през нощта, беше чул звук, като че от допир по стъкло!

Той се изкачи бавно по прашното стълбище на Съдебната полиция, стисна вървешком ръцете на неколцина свои колеги и провря глава през полуотворената врата на чакалнята.