Жорж Сименон - Мегре и сянката върху пердето

— А защо не сте се обадили в полицейското управление? То е само на две крачки, на улица „Дьо Беарн“.

— Да, и щяха да дойдат тук всички тези полицаи в униформи!… Щяха да обърнат цялата къща наопаки! Нали ви казах, че госпожа Дьо Сен Марк…

Мегре стоеше, пъхнал и двете си ръце в джобовете, с лула между зъбите. Погледна прозорците на първия етаж и му се стори, че моментът вече наближава, понеже беше настъпило още по-голямо вълнение. Някъде се отвори врата, по стълбището се дочу шум от стъпки. Висок масивен силует се очерта в слабата светлина на двора и портиерката прошепна с уважение, като докосна ръката на комисаря:

— Господин Дьо Сен Марк… Той е бивш посланик…

Мъжът, чието лице не можеше да се различи в мрака, спря, после тръгна и отново се спря, като непрестанно поглеждаше към собствените си прозорци.

— Сигурно са му казали да излезе… Още преди малко… Елате… Хайде сега! Тези пак започват с техния грамофон!… И то точно над семейство Сен Марк!…

На втория етаж един по-малък и по-слабо осветен прозорец беше затворен. По-скоро се долавяше, отколкото се дочуваше музиката от грамофон.

Портиерката със своята толкова обикновена физиономия, нервна, със зачервени очи, се насочи към дъното на двора и като размахваше ръце, му показа малко каменно стълбище и една открехната врата.

— Ще го видите, вляво е… Предпочитам да не влизам вътре…

Най-обикновена канцелария. Мебели в светли тонове. По стените — едноцветни тапети.

И мъж на около четирийсет и пет години, седнал във фотьойл и опрял глава върху пръснатите пред него документи. Беше застрелян с куршум в гърдите.

Мегре напрегна слух: портиерката продължаваше да стои отвън и да го чака, а господин Дьо Сен Марк все така обикаляше из двора. От време на време някой автобус преминаваше по площада, но неговият шум правеше само още по-пълна последващата го тишина.

Комисарят не докосна нищо. Само се увери, че оръжието не е останало в канцеларията. Постоя три-четири минути, като се оглеждаше наоколо и подръпваше леко от лулата си, после излезе с неразгадаем израз на лицето.

— Е, какво става?

Портиерката не беше мръднала от мястото си. Говореше тихо.

— Нищо! Мъртъв е!

— Току-що повикаха господин Дьо Сен Марк горе…

В апартамента горе беше настъпила суматоха. Тряскаха се врати. Някой тичаше.

— Тя е толкова крехка!

— М-дааа! — промърмори Мегре, като се почеса по тила. — Само че не това е проблемът. Имате ли някаква представа за това кой може да се е промъкнал в канцеларията?

— Аз ли?… По какъв начин?…

— От вашата стая би трябвало да виждате наемателите, когато влизат и излизат.

— Да, би трябвало! Но само ако собственикът ми беше дал прилична стая и не се скъпеше за електричеството. Така само чувам стъпки, а вечерно време виждам само сенки… Някои стъпки ги разпознавам наистина…

— Нищо необичайно ли не сте забелязали след шест часа?

— Не, нищо! Почти всички наематели слизаха да си изхвърлят боклука… Тук е, отляво на моята стая… Виждате ли трите кофи за боклук?… Нямат право да ходят там преди седем часа вечерта…

— Никой ли не е влизал през портала?

— А аз откъде мога да знам? Вижда се, че не познавате сградата. Тук имаме двайсет и осем наематели. Като не се брои фирма „Куше“, където непрестанно влизат и излизат хора.

На портала се чуха стъпки. Мъж с шапка влезе в двора, зави наляво и като се доближи до кофите за боклук, грабна една празна домашна кофа. Въпреки тъмнината вероятно беше забелязал Мегре и портиерката, защото остана за миг неподвижен и най-сетне каза:

— Нищо ли няма за мен?

— Не, нищо, господин Мартен…

Мегре веднага попита:

— Кой е този?

— Един служител от Службата по регистрация, господин Мартен, който живее на втория етаж с жена си.

— Как така неговата кофа за боклук…?

— Те почти всички правят така, когато трябва да излязат… Свалят я на тръгване и си я вземат на връщане… Чухте ли нещо?

— Стори ми се… нещо като бебешки плач… Онези двете горе да бяха спрели проклетия грамофон!… Имайте предвид, те много добре знаят, че госпожа Дьо Сен Марк ражда…

Тя се втурна към стълбището, по което някой тъкмо слизаше.

— Е, докторе?… Момче ли е?…

— Не, момиче е.

И лекарят отмина. Чу се как пали мотора на колата си и тя потегля.

Къщата продължаваше да води своя обичаен живот. Тъмният двор. Порталът с неговата жалка електрическа крушка. Осветените прозорци и смътно дочуващата се музика от грамофон.