Иън Ървайн - Кулата върху разлома

Лицето й се разкриви, но тя не пророни сълза — очите й биха пресъхнали.

— Как тъй? — озадачи се Малиен сред тълпата слушатели.

— Малиен, радвам се да те видя… Да, аз съм виновна. Допуснах Емант да разговаря с Фейеламор, покварила го е. Ах, каква зла твар е тя! Емант ни предаде и гашадите дойдоха като оживял кошмар.

— Но какво остана от Шазмак? — извика Аспър. — Не можем ли да си го върнем?

— Осквернен е завинаги — отговори му един от новодошлите, висок мъж на име Баситор, с издължено, опалено от слънцето лице и жълти очички. — Кулата Тракст рухна и изгоря. Има още много щети, макар и да не мисля, че е невъзможно да съградим всичко наново. Само че кой би поискал да се върне на място, опетнено с цели потоци от нашата кръв?

Лиан пак откри непозната за него черта в нрава на аакимите. Друга раса би се борила да си върне града, би го съградила наново още по-як и величав.

— Колко от нашите загубихме? — попита Аспър.

— Стотици — поклати глава Селиал. — Много стотици! Но се спасиха повече, отколкото сигурно си мислиш.

— Щом е така, къде са, когато имам най-голяма нужда от тях? — изфуча Тенсор.

— Тръгнаха на изток — стихна гласът й до шепот. — Проклеха те и се зарекоха, че никога няма да те последват отново.

Той изглеждаше като зашлевен по лицето, но се опомни скоро.

— Проклет съм, да, трижди проклет! — развика се Тенсор, — но по-непреклонно убеден отвсякога, че моят избор е верният. Елате с мен — помоли той двамата предводители на групата от Шазмак. — Имаме много неща да обсъдим.

Баситор и Селиал се отделиха с него в нощта и не се появиха часове наред. Не пожелаха да споделят за какво са говорили и дали са го укорявали, но накрая Селиал се върна сама. Тя пък се усамоти с Малиен и Аспър, поели ролята на съветници.

По-късно дойде Баситор, а чак след него и Тенсор. Приличаше на човек, състарил се изведнъж с трийсетина години, вместо на силен и жизнен мъж на средна възраст. Дотътри се в бивака с изцъклени очи.

— Не ми се пречкай, коварен зейн — изгъгна с гърло, пресъхнало като някогашното Перионско море.

Замахна с крак да ритне Лиан, който отскочи и за малко не падна в пламъците.

Никой от аакимите не издържаше на погледа на Тенсор.

— Разгромени сме! И вече няма да се надигнем. Нищо не ни остана освен възмездието и аз ще го осъществя ! — Очите му смразиха Лиан, той хвана младежа за косата и го вдигна с една ръка. — Кълна се в кръвта на този прокълнат зейн, че няма да намеря покой, докато не измрат всички гашади до последния… всеки мъж, всяка жена, всяко дете и плод в утроба.

Втрещеният Лиан се боричкаше напразно. Тенсор стисна с пръсти косата му, улови глезените му с другата си ръка и задърпа. Кожата по главата на Лиан пламна от болка.

— Тенсор, остави зейна на мира — кротко заповяда Малиен.

Предводителят на аакимите се тресеше от бяс.

— От откъснат скалп не се умира. Ако ще да му одера кожата от лицето, пак ще мога да си послужа с него за своите цели.

Аспър и Селиал застанаха до Малиен, при тях се наредиха и останалите без Баситор и Хинтис.

— Пусни го — настоя Малиен. — Къде ти е честта?

— Мъртва сред кървавите развалини на Шазмак! — пак се разяри Тенсор. — Ще си отмъстя, ще размажа гашадите, ще късам Рулке мръвка по мръвка…

Впусна се в такива описания на жестокости, че всички освен двамата му привърженици се отдръпнаха. Изведнъж той се запъна от погнуса към себе си.

— Уф, разкарай се, противно зейнче…

Сълзите му приличаха на капки кръв в червените отблясъци. Той запрати Лиан в огъня, разхвърчаха се горящи клонки и жарава.

Лиан се просна по гръб, усещаше нажежените въглени, но не беше способен да помръдне, сякаш волята на Тенсор отново го скова. Всички аакими се вторачиха в него и Аспър най-сетне се досети какво му е, скочи и го издърпа, като побърза да угаси края на ризата му.

В отряда настъпи разкол — Селиал и Малиен оглавяваха мислещите, че аакимите сами са си навлекли нещастието, а безразсъдният план на Тенсор, какъвто и да е той, може само да доведе до пълното им изтребление. Но Тенсор, Баситор и Хинтис преливаха от страх и омраза. Пък и Тенсор бе обзет от такова самоубийствено отвращение към себе си, че нищо не би го разубедило.

След тази нощ Лиан често долавяше погледа му, сякаш Тенсор му взимаше мярка, без да продума. Хинтис и Баситор също го дебнеха с опустошила душите им ледена ярост. Лиан внимаваше да не остава насаме с никого от двамата, защото знаеше, че ще го погубят и при най-дребния повод. Ако не се уповаваше на Малиен и Аспър да го закрилят, сигурно би умрял от страх.