Иън Ървайн - Кулата върху разлома

На следващия ден се събудиха от неравномерни бурни повеи, а вятърът се обърна от запад. Към средата на предобеда приливът повдигна нивото на водата в устието. Натъпкаха се в тромавото рибарско корабче и отплаваха към най-северната точка на Фаранда. Тенсор остави един от оцелелите в Шазмак да съобщи накъде са се отправили на други аакими, които биха могли да се появят по-късно. Вятърът ги тласкаше така, че платната стенеха, само след денонощие слязоха на брега без никакви произшествия.

Това парче суша се наричаше Фошорн — петдесет левги от север на юг и тридесет от изток на запад, оформено като лъжица, чиято дръжка беше непроходим провлак. Той пък стигаше до разширяващите се на запад земи на Фаранда.

Още от палубата виждаха пустош — солени мочурища или обрулени храсталаци. Малкото потоци свършваха в пясъчни наноси и се разливаха в плитки горчиви езерца. Екипажът обаче увери пътниците, че поне рибата тук изобилства.

Навътре в сушата плоските възвишения преминаваха в равнина с тънък слой камениста почва, обрасла тук-там с трънаци.

Цял ден се провираха през мъртва гора, чиито сребристи оголени стволове стърчаха като стълбове. А в утрото на третия ден съзряха една от най-потресаващите гледки в Сантенар.

Между южния край на Фошорн и североизточния полуостров на Лоралин имаше непреодолимо препятствие — клисурата на Бясната вода. На ширина не достигаше дори една левга, но от ръба на бездната до водата имаше цели петстотин разтега. Тук с гръмовен тътен се изливаше Туркадско море. Накрая бясната вода скачаше с неспирен грохот в нова бездна още хиляда разтега по-надолу и стигаше до дъното на Сухото море — най-невъобразимият водопад в Трите свята. Долу се образуваше продълговато езеро, все по-солено на изток, което постепенно се губеше и пресъхваше.

Чуха Бясната вода отдалече, скоро усетиха и треперенето на скалите под краката си. Отблизо шумът беше като рев на гигантски звяр и всякакви разговори бяха немислими.

Всяка повърхност беше покрита с влага, в мъглата се сливаха небе и земя. Пристъпиха към самия ръб и главата на Лиан се замая. Олюля се, но Тенсор го дръпна назад.

— Няма да ти позволя това! — кресна с все сила в ухото му. — Баситор, наглеждай го.

Другият ааким го стисна болезнено за лакътя, за да може да надникне надолу. Лиан усещаше как се напряга ръката на Баситор от желанието да го запрати в пропастта. Като зейн бе свикнал отдавна с предубежденията и хулите, но не проумяваше тази безгранична ненавист.

Подминаха остатъците на последния шлюз, отдавна разбит — от него оставаха само забити навътре в скалата гигантски оси от проядена стомана, дебели по четири разтега. Продължиха край канала още няколко часа и спряха при две грамадни черни колони. По тях имаше аакимски писмена и орнаменти, полузаличени от времето. В кълбящата се мъгла просветваше бледа пъстра дъга, която сякаш свързваше Фаранда и Лоралин. За миг се образува пролука и зърнаха още две колони отсреща, смалени от разстоянието до черни пръчици.

— Някога Мостът на небесната дъга се е простирал между двата бряга — промълви Селиал, извила глава към стоящия до нея Лиан. — Най-надарените инженери и творци на нашия народ са се трудили неуморно едно столетие, за да го създадат. И са го сътворили по-прекрасен от всяка небесна дъга.

— Сигурно има и сказание за построяването му — развълнува се той.

Колко ограничени бяха преданията, които научи в Чантед! По широкия свят можеше да научи, а и да разкаже несравнимо повече.

— Да, има сказание — потвърди Селиал — и може би някой ден ще го научиш от мен. То би трябвало да е сред Великите предания на този свят. Не сме създавали нищо по-прекрасно. Но аз не съм безпристрастна — основният замисъл за моста е на прабаба ми.

— Нямам търпение да го чуя — призна си Лиан.

— Да, нищо по-значимо не сме правили на Сантенар — съгласи се и Малиен, — но мостът отдавна е рухнал в бездната.

— Как се е случило?

— Приятелчето на зейните, нашият мил Рулке, от когото имате своя Дар, разтресъл земята — изръмжа доближилият ги Тенсор.

— Не забравяй, че той е предал и зейните — озъби му се Лиан, — страдали сме заради него не по-малко от аакимите.

Извънредно дългите пръсти на Тенсор се свиха и изопнаха, като че жадуваше да го стисне за гърлото.

— Да вървим. Някога Мостът на небесната дъга беше вдъхновение за нас, но сега само ми напомня какво изгубихме.

Продължиха, като се оглеждаха често, Вървяха и след смрачаване. Не се мяркаха никакви преследвачи още отпреди Сифтах, но Тенсор не позволяваше отпускане. Нощем имаше някой на пост, сменяха се всички освен Лиан, който обаче правеше компания на бдящия ааким, ако беше по-дружелюбно настроен към него. Вече се боеше от мрака.