Иън Ървайн - Кулата върху разлома

— Ако можеше да видиш печката в кухнята… — замечтано промълви Каран. — Голяма колкото каруца, нагрява вода за цялата къща. Понякога я сънувам. Не съм виждала друга като нея.

— Още какво сънуваш?

— За хубавите сънища ли питаш?

— Аха.

— Често сънувам Лиан — как се прибира у дома с мен. Но тогава се плаша, че ще го загубя, че ще му е скучен моят мъничък селски свят. И…

Тя се извърна.

— Е? — подкани я той. — Какво те тревожи толкова?

— Страх ме е дори да го изрека — призна Каран. — Сигурно съм невероятно самонадеяна, защото никога не съм говорила с Лиан за това. Но искам дете, на което да оставя Готрайм. Толкова недостижима надежда ли е?

— Нали около това се върти светът — каза Шанд. — Имаш обаче много време.

— Де да знам имам ли.

— Че защо?

Тя пак стисна устни. Никога не бе споделяла и не знаеше трябва ли да го обсъди тъкмо с Шанд.

— Жените в моя род не са много… плодовити. А и имат малко години, през които да зачеват. Майка ми — само десет. Аз съм вече на двадесет и четири и се боя, че времето ми изтича.

— Виж ти… — промърмори старецът и двамата пак млъкнаха. — Познавах и майка ти — додаде той след малко.

— Не искам да говоря за нея! — рязко изрече Каран. Чувствата й спрямо нейната майка бяха твърде объркани. — Мисля, че ме мразеше. Иначе защо си посегна и ме остави съвсем сама?

— Отчаянието ни подтиква към странни постъпки. И аз съм вкусвал този плод.

Но Каран не желаеше да го слуша. Стана и се отдалечи в нощта, за да избегне разговора за майка си.

От Джелбон тръгнаха на североизток по камениста равнина, покрита с туфи трева и издръжливи храсти, чиито клонки ги драскаха. Тук беше сравнително сухо, въпреки че два пъти ги застигна краткотраен дъжд, а една вечер студеният вятър от юг ги засипа със суграшица и сняг колкото да покрие земята. Това беше последното издихание на зимата. Вятърът се обърна от запад — топъл и влажен, но рядко носещ дъждове. Водата се превърна в тежка грижа, трябваше да пият и от вмирисаните мехове.

Луната беше в трета четвърт, но обърната с тъмната страна. Каран се събуди веднъж-дваж през нощта от тежък сън и откриваше, че Шанд я наблюдава неспокойно в мъждукането на жаравата.

— Какво сънуваше?

— Нищо определено. Само че ме измъчва страшно предчувствие — всичко, което ценя, ще бъде смазано на парчета.

— Това е лошото, когато държиш на някого — небрежно подхвърли старецът. — Заспивай, че сутринта потегляме рано.

„Предчувствието ме спохожда всяка нощ, откакто слязохме от кораба. Нещо се променя някъде…“

Равнината свършваше с друга верига от възвишения и след три дни ги достигнаха. Хълмовете носеха името Пасенар. И по тези места им провървя с водата. Малко преди да опрат до смърдящите остатъци, от запад налетя буря, заля хълмовете с порой и всеки улей се превърна в буен поток. После се натъкваха на вода във всяка вдлъбнатина. Отвъд Пасенар излязоха на нова равнина, също обрасла с храсти и трънаци, но тук глинестите падини бяха пълни до половината с вода и гъмжаха от дребен дивеч. Шубраците свършиха отведнъж и двамата закрачиха по варовикови плочи и жилава трева.

Изкачиха хълмче и внезапно откриха, че нататък няма нищо. Земята пропадаше в канара под канара, тераса под тераса, склон под склон толкова надолу, че сякаш стояха на планински връх.

— Ооо… — проточи Каран изумена.

Гледката беше невъобразима.

Стояха на скален ръб, който привидно се простираше в безкрая на изток и на запад. Бездната под него беше дълбока поне сто разтега, а в подножието се виждаха камари от варовикови късове, по-големи от къщи. Следваше тесен корниз, преминаващ в стръмнина, прорязана от дълбоки процепи и клисури, тук-там също стърчаха остри скали. Каменният хаос свършваше при студено бяло поле, губещо се в мараня. Безбрежна пустош, пропаст с размерите на океан, но вода нямаше.

— Перионско море… — промълви Шанд. — Сухото море.

Каран не продума, само зяпаше безжизнените простори.

Старецът приседна на заоблен камък до ръба, поглеждаше я от време на време. Тя се взираше в някогашното море и за пръв път през този месец лицето й се оживи поне малко. Направи няколко крачки в едната посока, после се върна. Пролича колко е объркана, когато се вторачи в посоката, от която бяха дошли.

Шанд седеше търпеливо, затаил мислите си, макар че също почувства тръпката на вълнението. След наглед безцелното блуждаене той като че чакаше тя да го поведе. Ех, ако Каран знаеше… Но може би някой ден тя щеше да прозре. Какво ли криеше в себе си? Защо тя беше ключът към всичко? В това Шанд се убеждаваше с всеки изминал ден. А какво търсеше тук той, който се бе зарекъл никога повече да не бъде въвлечен в делата на Сантенар?