Иън Ървайн - Кулата върху разлома

— Ама че жега! — оплака се Каран, седна в сянката на стар мравуняк и изстиска последните капки от един мях.

Шанд откачи от раницата пълен и и го подаде. Тя отпи и на мига изплю водата.

— Гадост! Това вони.

— Не са обработили кожата правилно — поклати глава старецът. — Как е водата в другия?

Каран провери и миризмата за малко не я повали в несвяст.

— Какво ще правим?

— Излей го… няма да имаме нужда от толкова мехове още седмица-две. Стигнем ли до населено място, ще си купим други.

Все пак оставаше още една причина да се тревожат и си отдъхнаха, когато следобед стигнаха до хълмовете и лесно намериха вода в подножието.

— Тук това е най-хубавият сезон — каза й Шанд. — В края на зимата водата изобилства. После дъждовете спират и е голяма мъка да намериш вода, освен ако не задуха някой ураган откъм залива Рихдар. Но и той не е случка, която ще те зарадва.

Напълниха годните мехове и тръгнаха нагоре по пътека, водеща към по-ниския дял от Джелбонските възвишения. В закътана долчинка сред стръмни хълмове попаднаха на поточе, пълнещо вир, от който не изтичаше вода. Обкръжаваше го поляна, обрасла с мъх и високи дървета, стигащи до скали от червен пясъчник. Двамата се разположиха до водата, за да съберат сили.

Шанд задряма, а Каран седна в уединение по-нагоре. Когато тъничкият сърп на луната се скри, запалиха си огън — първият, откакто напуснаха Ганпорт. Радваха се, че не им досаждаше неспирният южен вятър, още по-приятно беше да слушат бученето и пращенето на пламъците и пак да хапнат топла храна, ако ще и да е поредната яхния.

Каран облиза лъжицата, остави я в излъсканата със залък хляб чиния и въздъхна. Мразовит повей се завъртя из закътаната падина. Тя вдигна яката си и пак въздъхна. За пръв път от месеци й се прииска да поговори, да попита Шанд за Лиан, да намери малко спокойствие и да чуе какво може да й каже за нейния баща.

— Как се запозна с баща ми? — попита нерешително.

Шанд като че се досети за какво копнее тя.

— Ами в странноприемницата в Тулин. Май се запознахме с Галиад преди… четирийсетина години. Няколко пъти се отби в Тулин по южния път към Шазмак, който и ти измина. Веднъж ни затрупаха снегове и той остана цяла седмица при нас. Вечер играехме на зарове. По-късно отидох с него в Зайл. Спомням си, че го представих на стария Надирил. Това беше след като първата жена на Галиад се отрече от него, но много време преди да се ожени за майка ти. Още тогава беше на преклонна възраст по нашите мерки, но не и по неговите.

— Разкажи ми още за него.

— Първия път се бе събрал с жена от аакимите, но не намериха щастието… всъщност аакимите им пречеха всякак.

— Същото беше с мен и Раел — промълви Каран, — макар че изобщо не стигнахме толкова далеч.

— Галиад страдаше, но не се озлоби. Въпреки острия си език беше щедър в делата си. В това си приличате, да ти кажа.

Тя се усмихна.

— А ти беше светлината на живота му, обичаше те дори повече от майка ти.

Лицето на Каран помрачня. Майка й Вуула се бе омъжила твърде млада за баща й. Хората от нейния род намразили Галиад и естествено само укрепили решимостта й.

— Всички полуаакими са обречени на страдания, предполагам — продължи старецът, — защото не принадлежат нито към едните, нито към другите, не могат да намерят свой дом. И вината е у аакимите — не приемат мелезите с открито сърце и не им се доверяват напълно.

— Не се държаха с мен така, когато бях при тях — възрази Каран.

— Но ти си по-скоро от коренната раса, животът ти е сред хората. Убеден съм, че никога не си искала да принадлежиш към аакимите.

— Вярно е. Те обаче се отнасяха много добре с мен като гостенка и сродница.

— Както и да е, но според мен това бе причината Галиад да се отдаде на скиталчество и загадъчни занимания.

— Това не го знаех.

— О, той неуморно търсеше ключа към някаква велика тайна.

— Що за тайна?

— Не знам… не споделяше. Може би се надяваше, че ако поднесе този дар на аакимите, ще го приемат като един от тях.

— И Емант се надяваше — тихо вметна Каран, — но не дочака това.

Шанд помълча, замислен над думите на Галиад колко особена е Каран. Пак се чудеше какво ли е искал да каже.

— Толкова ми е мъчно за Готрайм — сподели тя. — Смешно е, защото го наследих от майчиния си род, но щом си помисля за имението, пред очите ми застава моят баща. Все вършеше нещо там — зидаше наново камините, прокарваше тръби за вода край къщата или оправяше клозетите.

— Аакимите са най-умелите инженери в Трите свята — кимна старецът.